Неочакваното предателство: Когато родителите ти затворят вратата пред теб

— Мамо, моля те, отвори! — гласът ми трепереше, а юмрукът ми удряше по вратата на апартамента в Люлин. Дъждът се стичаше по лицето ми, смесвайки се със сълзите, които не можех да спра. Беше почти полунощ, а аз стоях пред дома, в който съм израснала, с единствената надежда да намеря утеха.

— Какво пак си направила, Мария? — прозвуча гласът на баща ми от другата страна. — Не може ли веднъж да не драматизираш? Върни се при мъжа си и си оправете нещата като възрастни хора!

Сърцето ми се сви. Не беше първият път, когато родителите ми заставаха на страната на Петър. Но този път беше различно. Този път бях сигурна, че не мога повече. След като Петър отново повиши ръка срещу мен, след като чиниите се разлетяха по пода и думите му ме разкъсаха отвътре, аз просто избягах. Без обувки, само с якето и чантата си.

— Моля ви, татко… Не мога да се върна тази нощ. — Гласът ми беше едва доловим.

— Не ни занимавай с твоите глупости! — намеси се майка ми. — Знаеш, че Петър е добър човек. Ти си твърде чувствителна. Върви си у дома!

Вратата остана затворена. Чух как ключалката щракна още веднъж, сякаш за да подчертае решението им.

Седнах на стълбите пред входа и се загледах в празната улица. Спомних си как като дете майка ми ме прегръщаше, когато имах кошмари. Как баща ми ме носеше на раменете си до близкия парк. Кога се промени всичко? Кога станах бреме за тях?

Телефонът ми иззвъня — Петър.

— Къде си? — гласът му беше леден.

— Не искам да се прибирам тази вечер.

— Ако не се върнеш до половин час, заключвам вратата и не ме интересува къде ще спиш!

Затворих. Сълзите ми пак рукнаха. Защо всички очакват жената да търпи? Защо никой не вижда болката ми?

Върнах се към първия път, когато Петър повиши тон. Беше малък спор за това къде ще прекараме Коледа — при моите или неговите родители. Тогава майка ми каза: „Мария, не бъди инат! Мъжът ти трябва да води.“ После дойдоха по-острите думи, после шамарът. Всеки път, когато търсех подкрепа у родителите си, те ме връщаха обратно при него.

— Ти си интровертка, Мария — казваше майка ми. — Винаги преувеличаваш.

Но тази вечер не беше преувеличение. Болката по бузата ми беше истинска. Страхът в гърдите ми беше истински.

Седях на стълбите и гледах как светлините по прозорците угасват една по една. Чудех се дали някой друг в този блок също плаче тази нощ. Дали някоя друга жена също е останала без дом между два свята — този на родителите и този на съпруга.

Изведнъж до мен седна възрастна жена от първия етаж.

— Момиче, добре ли си? — попита тя тихо.

Погледнах я с празен поглед.

— Не знам… — прошепнах.

Тя сложи ръка на рамото ми.

— Понякога най-близките ни хора ни нараняват най-много. Но ти трябва да решиш сама какво заслужаваш.

Тези думи ме удариха като гръм. Цял живот чаках одобрението на родителите си, тяхната подкрепа. А те винаги избираха спокойствието пред истината.

Станах и тръгнах към близкия денонощен магазин. Купих си бутилка вода и седнах на пейката пред блока. Започнах да пиша съобщение до приятелката ми Ива:

„Иве, може ли да дойда у вас? Нямам къде да отида.“

След минута тя отговори: „Веднага идвай! Ще те чакам долу.“

Докато вървях към нейния блок през мокрите улици на София, усещах как тежестта в гърдите ми леко намаляваше. Може би семейството не винаги е кръвта ти. Може би понякога трябва да избереш себе си пред традициите и очакванията.

На следващата сутрин Ива ме посрещна с топло кафе и прегръдка.

— Мария, няма да търпиш повече! Ще намерим начин да започнеш отначало.

Погледнах я през сълзи и за първи път от години повярвах, че може би има изход.

Днес пиша тази история от малката стая под наем, която намерих с помощта на Ива. Родителите ми още не са ми се обадили. Петър изпрати няколко заплашителни съобщения, но вече не ме е страх.

Питам се: Колко още жени като мен ще чуят затръшната врата от най-близките си хора? Кога ще спрем да търпим и ще започнем да избираме себе си?