Непредвидените последици от майчината обич: Изповедта на една българска майка

— Виктория, пак ли ще излизаш толкова късно? — гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Стоях на прага на хола, с ръце, скръстени пред гърдите, докато дъщеря ми нервно търсеше ключовете си.

— Мамо, имам среща с колежки. Не се тревожи, ще се прибера навреме — отвърна тя тихо, без да ме погледне в очите.

В този момент усетих как между нас се издига невидима стена. Винаги съм се гордяла с Виктория — завърши две специалности в Софийския университет, работи като учителка по литература и е всеотдайна майка на малкия Крис. Но колкото повече се опитвах да я предпазя от грешки, толкова по-далечна ставаше тя.

Спомням си първия й учебен ден — държах я за ръка пред портите на училището в нашия квартал в Пловдив. Тя трепереше от вълнение, а аз не можех да пусна ръката й. „Ще се справиш ли сама?“ — попитах я тогава. „Ще опитам, мамо“, прошепна тя. Оттогава сякаш винаги съм се страхувала да я оставя да опитва сама.

Годините минаваха, а аз бях до нея във всичко — домашните, кандидатстването в университета, първата й работа. Дори когато се омъжи за Петър, настоявах да живеят близо до нас. „Така ще мога да помагам с Крис“, казвах им. Но истината беше, че не можех да понеса мисълта да е далеч от мен.

С Петър често имахме спорове. Той беше кротък човек, но неведнъж ми каза:

— Мария, Виктория вече е голяма. Остави я да взема решенията си сама.

— Аз само искам най-доброто за нея! — отвръщах с разтреперан глас.

— Понякога най-доброто е да я оставиш да сбърка — каза той веднъж и излезе от стаята.

Тези думи ме боляха. Как можех да позволя на детето си да страда? Не беше ли моята задача като майка да я предпазя от всичко лошо?

Но с времето започнах да забелязвам промени у Виктория. Тя стана по-затворена, по-несигурна в себе си. Често ми звънеше за най-дребните неща — какво да сготви за вечеря, какво да облече на родителската среща на Крис, дали да приеме нова работа. Всяко решение минаваше през мен.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Виктория говори по телефона с приятелка:

— Не знам какво да правя… Мама винаги има мнение за всичко. Понякога ми се иска просто да избягам някъде далеч…

Сърцето ми се сви. За първи път осъзнах, че може би съм прекрачила границата между грижата и контрола.

Започнах да се питам: кога загубихме онази лекота помежду си? Кога майчината обич се превърна в окови?

Една неделя реших да поговоря с нея открито. Седнахме на балкона с чаша чай.

— Вики, искам да ти кажа нещо… — започнах плахо.

Тя ме погледна с онези големи кафяви очи, които винаги са ме разтапяли.

— Знам, че понякога прекалявам с грижите си. Просто… ти си всичко за мен. Страх ме е да те пусна.

Виктория замълча дълго. После прошепна:

— Мамо, аз също се страхувам. Свикнала съм винаги ти да решаваш вместо мен. Понякога се чувствам като дете… А вече съм майка.

Сълзи напълниха очите ми. Прегърнах я силно и за първи път си позволих да призная пред себе си: може би съм сгрешила.

От този ден започнах малко по малко да се отдръпвам. Оставях я сама да взема решенията си, макар че понякога ръцете ми трепереха от притеснение. Започнах да вярвам в нея така, както винаги съм искала тя да вярва в себе си.

Сега гледам Виктория — уверена жена, която сама избира пътя си. Понякога още ме пита за мнение, но вече усещам разликата: тя го прави не защото не може без мен, а защото иска да сподели радостта или тревогата си с майка си.

Питам се: колко от нас, българските майки, сме готови да пуснем децата си? Дали прекалената обич не ги задушава повече от всяка трудност? Може би най-големият урок за една майка е да се научи кога да държи ръката на детето си… и кога да я пусне.