Майка на ръба: Когато любовта не стига, а парите говорят

– Мамо, пак ли само бурканчета сладко ще донесеш? – гласът на дъщеря ми Елица трепери между раздразнение и срам. Стоя на прага на новия ѝ апартамент в София, с две торби домашни консерви и едно одеяло, което съм изплела през зимата. Вътре мирише на нови мебели и скъп парфюм. Чувствам се като натрапник в собствения живот на детето си.

– Ели, това е всичко, което мога да ти дам… – прошепвам, но думите ми увисват във въздуха. Тя вече е обърнала гръб и подрежда някакви кристални чаши върху масата. Знам, че са подарък от свекърите ѝ – семейство Иванови, собственици на верига аптеки. Те са хора с възможности, които всеки месец ги обсипват с подаръци – пералня, телевизор, дори уикенд в Банско. А аз? Аз броя стотинките за билет до столицата и се чудя как ще платя тока този месец в Плевен.

Седя на ръба на дивана и усещам как сърцето ми се свива. Спомням си времето, когато Елица беше малка и се радваше на всяка моя плетена кукла. Сега дори не поглежда одеялото. Виждам я как нервно подрежда косата си пред огледалото.

– Мамо, разбираш ли… – започва тя тихо. – Чувствам се по-нищожна пред тях. Всеки път като дойдат, носят нещо ново. А аз… аз нямам какво да покажа от моя страна. Срам ме е.

В този момент сякаш някой ме удря с юмрук в стомаха. Не стига, че не мога да ѝ помогна материално, а сега се оказва, че съм причина за нейния срам. Опитвам се да намеря думи, но устата ми е суха.

– Ели, ти знаеш как живея… Знаеш колко трудно ми е… – гласът ми трепери. – Не мога да се меря с тях. Но ти си ми всичко.

Тя въздъхва тежко и ме поглежда с онзи поглед, който ме кара да се чувствам виновна за всичко лошо на света.

– Не ти се сърдя, мамо. Просто… понякога ми се иска да можех да се гордея повече с теб пред тях.

Тези думи ме разкъсват отвътре. Какво значи „да се гордее повече“? Не съм ли достатъчна майка? Не съм ли дала всичко от себе си?

Вечерта минава в мълчание. Седим на масата, а мъжът ѝ – Петър – разказва за новата кола на баща си. Елица го слуша с половин ухо и от време на време хвърля поглед към мен. Чувствам се като чужденец в собствения си живот.

На тръгване тя ме изпраща до вратата.

– Мамо, извинявай… Не исках да те натъжавам.

– Всичко е наред, Ели. Само… помни откъде си тръгнала.

Влакът към Плевен е студен и мрачен. Притискам чантата с бурканчетата сладко – останаха недокоснати. В главата ми ехтят думите ѝ: „Срам ме е.“

Седмици наред не мога да спя. На работа в шивашкия цех ръцете ми шият механично, а мислите ми са при Елица. Всяка вечер гледам снимките ѝ във Фейсбук – усмихната до свекърите си пред новия им джип или на екскурзия в Италия. Аз никога не съм излизала извън България.

Една вечер телефонът звъни. Елица плаче:

– Мамо, Петър пак ми каза, че съм селянка! Че майка ми е проста шивачка! Не издържам вече!

Кръвта ми кипва.

– Как може да ти говори така? Защо търпиш?

– Защото… защото не искам да съм сама! А и какво ще кажат хората? Свекърва ми все повтаря колко са щастливи, че синът им се е оженил „надолу“, за да ни издигне!

Сълзите ѝ ме карат да се чувствам безсилна. Какво мога да направя? Аз съм само една майка от провинцията, която не може да даде нищо освен любовта си.

На следващия ден взимам влака за София без предупреждение. Звъня на вратата им и когато Петър отваря, го гледам право в очите:

– Слушай ме внимателно! Може да нямам пари като вашите родители, но съм дала всичко за дъщеря си! Ако още веднъж я наречеш „селянка“ или ме обидиш пред нея, ще разберат всички съседи какъв човек си!

Петър пребледнява и затваря вратата без дума. Елица стои зад мен със сълзи в очите.

– Мамо… благодаря ти.

Прегръщам я силно. Знам, че няма да променя света ѝ с бурканчета сладко или плетени одеяла. Но поне мога да ѝ покажа, че достойнството няма цена.

Връщам се в Плевен уморена, но горда. Вечерта седя сама на масата и си мисля: Дали някога ще спрем да мерим хората по парите им? Дали любовта на една майка ще бъде достатъчна в този свят на показност и материални чудеса?

Кажете ми – как бихте постъпили на мое място?