Съседката ми мисли, че винаги ще храня детето ѝ: Докога ще търпя?

– Пак ли ще идваш да ядеш тук, Марти? – попитах с пресилена усмивка, докато гледах малкото момче, което стоеше на прага с раница на гърба и гладен поглед.

– Мама каза, че пак има работа и ще дойде по-късно – отвърна той тихо, сякаш се извиняваше за чужда вина.

В този момент усетих как гневът ми се надига, но го преглътнах. Не е виновно детето. Но колко още мога да издържа?

Живея в стар панелен блок в Люлин – от онези, където стените са тънки, а животът на съседите ти е почти толкова познат, колкото и собственият ти. Съседката ми, Даниела, се нанесе преди година с малкия Марти. В началото всичко беше нормално – поздравявахме се по стълбите, разменяхме по някоя дума за времето или за поредния ремонт на асансьора. Но постепенно нещата се промениха.

Първо беше една спешна смяна – Даниела ме помоли да нагледам Марти за час-два. После още една. И още една. Скоро стана навик: почти всяка вечер Марти звънеше на вратата ми точно преди вечеря. В началото ми беше приятно – самотата ме беше смачкала след развода, а детският смях внесе топлина в дома ми. Но с времето започнах да усещам тежестта на чуждата отговорност.

Мъжът ми си тръгна преди три години. Остави ме с две деца и куп сметки. Сега децата са по-големи и рядко са вкъщи – едното учи в Пловдив, другото работи до късно. Аз съм чистачка в близката болница и всяка стотинка броя. А Даниела… тя работи като фризьорка в центъра и често се прибира късно, но никога не пита дали имам възможност или желание да гледам Марти. Просто го оставя и изчезва.

– Мамо, пак ли ще вечеряме с Марти? – попита дъщеря ми Ива една вечер, докато нареждах чиниите.

– Да, май така ще е… – въздъхнах аз.

– Ами ако нямаме достатъчно? – прошепна тя.

Тогава осъзнах колко е станало тежко за всички ни.

Една вечер, докато миех чиниите след поредната обща вечеря, чух как Ива говори по телефона:

– Не знам как мама издържа… Всеки ден това дете е тук. А нашата храна не стига…

Сърцето ми се сви. Не исках децата ми да се чувстват ощетени заради чуждо дете. Но как да кажа на Даниела? Тя винаги изглежда толкова уморена и притеснена…

На следващия ден я засякох пред входа.

– Даниела, може ли да поговорим? – започнах плахо.

– Разбира се! Само да оставя Марти при теб… – усмихна се тя и вече буташе детето към мен.

– Не, точно за това исках да говоря… – спрях я аз. Гласът ми трепереше.

Тя ме погледна изненадано.

– Виж, знам че ти е трудно и не искам да съм лоша съседка, но напоследък често оставяш Марти при мен… А аз също имам своите грижи и не винаги мога да се справя…

Даниела замълча за миг. После въздъхна тежко.

– Знам… Много съжалявам… Просто нямам на кого друг да разчитам. Майка ми е болна, баща му не го търси… Аз работя по 12 часа…

– Разбирам те – казах тихо. – Но трябва да намерим друг начин. Не мога повече така…

Тя кимна, но видях как очите ѝ се насълзиха. Почувствах се ужасно виновна, но знаех, че трябва да сложа граница.

Вечерта разказах на Ива какво се е случило.

– Добре си постъпила, мамо – каза тя. – Не можеш да носиш всичко сама.

Но вътре в мен остана горчив вкус. На следващия ден Марти не дойде. Апартаментът ми беше по-тих от обикновено, но тишината беше тежка. Започнах да се чудя дали не сгреших… Дали не трябваше още малко да помогна? Или пък най-накрая защитих себе си и семейството си?

Вечерта седнах до прозореца и гледах светлините на блока отсреща. Колко ли още жени като мен има тук? Колко от нас търпят повече, отколкото могат? И кога най-сетне ще се научим да казваме „стига“ без вина?

Може би не съм лош човек… Може би просто съм човек с граници. А вие как бихте постъпили на мое място?