Избрах внучката си пред сина си: История за болката, прошката и трудните решения

– Не можеш да ми го направиш, мамо! – гласът на Петър трепереше, а очите му бяха пълни с отчаяние. Стоеше пред мен в хола, стиснал юмруци, а аз усещах как сърцето ми се къса. В ръцете ми беше завещанието – онзи лист, който щеше да промени всичко.

Преди години никога не бих си представила, че ще стигнем дотук. Бях млада майка, вярвах в доброто у хората и най-вече – в сина си. Петър беше умно и добро дете, но животът ни поднесе изпитания, които никоя майка не заслужава. Мъжът ми, Стефан, почина рано – инфаркт, стрес, работа по строежите. Останах сама с Петър и се борехме както можехме. Но когато той навърши 18, започна да се променя. Първо беше алкохолът, после наркотиците. В началото не исках да повярвам – майчиното сърце винаги търси оправдания.

– Мамо, само този път… – молеше ме той всяка вечер, когато се прибираше късно, залитайки. – Ще се оправя, обещавам!

Вярвах му. Давах му пари за „учебници“, които никога не виждах. Плащах дългове, които се появяваха от нищото. Съседите започнаха да шушукат зад гърба ми. Веднъж дори кварталният полицай дойде да ме предупреди:

– Госпожо Иванова, синът ви пак е замесен в неприятности. Помислете какво ще правите.

Срамът ме изгаряше отвътре. Но най-много ме болеше безсилието – да гледам как детето ми се пропилява пред очите ми.

Годините минаваха. Петър се ожени за Мария – добро момиче от нашия град. Надявах се тя да го промени, да му даде нова посока. Родиха им се близначки – Деси и Ива. Но вместо това проблемите се задълбочиха. Петър не можеше да задържи работа, парите все не стигаха, а Мария често идваше при мен със сълзи на очи:

– Не знам какво да правя вече… Опитах всичко.

Една вечер го намерих в мазето – сам, със спринцовка в ръка. Тогава разбрах, че съм загубила битката. Опитахме лечение – клиники в София, разговори с психолози, молитви… Всичко беше напразно. Петър излизаше от рехабилитация и след месец пак започваше.

Мария не издържа и го напусна. Взе близначките и замина при майка си в Пловдив. Аз останах сама в голямата къща – празна и тиха като гробница. Петър идваше от време на време – гладен, мръсен, понякога агресивен. Веднъж ме заплаши:

– Ако не ми дадеш пари, ще ти стане лошо!

Тогава разбрах, че трябва да се защитя – не само себе си, но и бъдещето на внучките ми.

Минаха години. Деси порасна – умна, красива и добра като майка си. Ива почина от тежка болест на 12 – още една рана в сърцето ми. Деси често идваше при мен през ваканциите. Помагаше ми в градината, готвехме заедно баница и сладко от смокини.

– Бабо, ще ми разкажеш ли пак за дядо Стефан? – питаше тя с онзи нежен глас.

Виждах в очите ѝ надежда – нещо чисто и светло, което не биваше да бъде помрачено от миналото ни.

Когато навърших 70 години, реших да направя завещание. Къщата беше всичко, което имах – спомен за младостта ми, за любовта със Стефан, за детството на Петър. Но знаех, че ако я оставя на сина си, тя ще бъде продадена за дрога или проиграна на карти.

Седнах една вечер до прозореца и написах всичко:

„Завещавам къщата си на внучката ми Десислава Петрова Иванова…“

Сълзите капеха по листа. Чувствах се предателка спрямо сина си, но майка в мен знаеше – това е единственият начин да защитя онова малко добро, което е останало от нашия род.

Когато Петър разбра…

– Ти избра нея пред мен! Как можа? Аз съм ти синът! – крещеше той през сълзи.

– Избрах бъдещето пред миналото… – прошепнах аз.

Той излезе трясвайки вратата. Повече не го видях.

Деси дойде след няколко дни:

– Бабо, добре ли си?

Прегърнах я силно.

– Понякога най-трудните решения са най-правилните…

Сега седя сама в кухнята и гледам снимките по стената – Стефан с усмивка до мен; малкият Петър с първия си велосипед; Деси и Ива с венчета от маргаритки…

Питам се: Можеше ли да направя нещо различно? Дали някога ще ми прости синът ми? Или понякога любовта изисква да бъдеш жесток?

Какво бихте направили вие на мое място?