„Защо нямаш пари за мен?“ – Историята на една българска майка между любовта и разочарованието

– Защо нямаш пари за мен? – гласът на Калоян проряза тишината в кухнята като нож. Стоеше срещу мен, висок, с леко приведени рамене, а в очите му се четеше не гняв, а някакво дълбоко разочарование, сякаш аз съм виновна за всичко, което не е наред в живота му.

Погледнах го и усетих как сърцето ми се свива. Бях му приготвила любимата мусака, а той дори не я беше докоснал. Върна се преди седмица от Америка – уж за малко, уж да си почине, но още с пристигането започнаха въпросите: „Кога ще оправите банята?“, „Защо телевизорът е толкова малък?“, „Нямате ли климатик?“ И сега – парите. Винаги парите.

– Калояне, знаеш, че пенсията ми е малка – опитах се да запазя спокойствие. – Татко ти още не е намерил постоянна работа след съкращението. Плащаме сметки, лекарства…

Той махна с ръка раздразнено.

– Все едно не знаеш как е навън! В Америка хората не живеят така. Там родителите помагат на децата си, докато стъпят на краката си. Ти само се оправдаваш!

В този момент сякаш всичко в мен се пречупи. Спомних си как преди години продавах златния си синджир, за да му платя първата такса в университета. Как работех на две места, за да не му липсва нищо. Как всяка вечер се молех да е добре там, далече, сам сред чужди хора. А сега той стоеше тук и ме обвиняваше, че не съм достатъчно добра майка.

– Калояне, ти си на 28 години! – гласът ми потрепери. – Време е да поемеш отговорност за себе си. Не мога вечно да ти давам…

– Ти не разбираш! – прекъсна ме той. – Там всичко е скъпо. Работих като луд, а пак не стигат парите. Всички мои приятели получават помощ от родителите си. Само аз трябва да се оправям сам!

В този момент влезе баща му – Георги. Беше уморен, с прашни ръце от поредния временен ремонт по съседите.

– Какво става тук? – попита той подозрително.

– Пак за пари – отвърнах тихо.

Георги въздъхна тежко и седна до мен.

– Калояне, ние дадохме всичко за теб. Не сме богати хора. Ако можехме, щяхме да ти дадем и последната си стотинка. Но вече не можем…

Калоян млъкна за момент. Погледна към прозореца, сякаш търсеше изход.

– Значи… трябва пак да замина? – прошепна той.

– Никой не те гони – казах аз тихо. – Просто искаме да разбереш нашето положение.

Той стана рязко и излезе от кухнята. Чух как вратата на стаята му се затръшна.

Седнах на масата и зарових лице в ръцете си. Георги сложи ръка на рамото ми.

– Не се обвинявай, Мария – каза той тихо. – Дадохме му всичко, което можахме.

Но аз не можех да спра да мисля: къде сбъркахме? Кога любовта ни се превърна в претенции? Защо детето ни вижда само това, което не сме му дали, а не всичко, което сме жертвали?

На следващия ден Калоян излезе рано сутринта. Не каза къде отива. Цял ден чаках да се върне, тревожех се като всяка майка. Към шест вечерта телефонът ми иззвъня.

– Мамо…

Гласът му беше тих, почти детски.

– Може ли да поговорим?

Срещнахме се в парка до блока. Седнахме на пейката под старата липа, където го водех като малък.

– Съжалявам – каза той след дълга пауза. – Просто… там всички говорят как родителите им помагат с апартаменти, коли… Аз нямам нищо свое. Чувствам се провален.

Погалих го по косата, както правех когато беше дете.

– Калояне, животът не е състезание кой ще има повече. Важно е какъв човек ще бъдеш. Ние те обичаме и винаги ще сме до теб, но трябва да намериш сили сам да вървиш напред.

Той кимна бавно.

– Може ли… може ли просто да остана тук за известно време? Да си почина…

Прегърнах го силно.

– Това винаги ще е твоят дом.

Вечерта седнахме тримата на масата. За първи път от години Калоян поиска допълнително мусака и разказа за работата си в Америка – за трудностите, самотата, страховете си. Георги го слушаше внимателно, а аз усещах как между нас тримата отново се появява онази невидима нишка на разбиране и прошка.

Но вътре в мен остана една болка: дали някога ще спре да ни мери с чуждите стандарти? Дали ще разбере колко струва една майчина обич?

Понякога се питам: дали прекалената грижа не ражда неблагодарност? Или просто времената са такива и децата ни вече не знаят какво значи истинска жертва?

Как мислите вие? Къде е границата между помощта и разглезването?