Обратният удар: Когато съдбата обърне масата

— Пак ли ще ядеш толкова късно? — гласът ми прозвуча по-остро, отколкото възнамерявах. Стоях на прага на кухнята, гледайки как Мария — жена ми от петнайсет години — си сипваше още една лъжица мусака. Беше вторник вечер, а апартаментът ни в Люлин миришеше на пържен лук и напрежение.

Тя не ми отговори веднага. Само въздъхна и остави лъжицата в чинията. — Ивайло, уморена съм. Цял ден тичам след децата, чистя, готвя… Не можеш ли поне веднъж да не ми правиш забележка?

— Ако се грижеше малко повече за себе си, нямаше да се чувстваш така — изтърсих аз, без да осъзнавам колко жестоко звуча. Винаги съм бил слаб, спортувах в младежките си години, а тя… тя просто се отпусна след раждането на второто ни дете.

Тази вечер обаче нещо в очите ѝ се промени. Не беше обичайната тъга или примирение — беше нещо по-тъмно, по-дълбоко. Мълчаливо прибра чинията и излезе от кухнята. Останах сам с мириса на мусака и горчивината в устата си.

Минаха месеци. Забелязах, че Мария започна да излиза по-често. Веднъж я чух да говори по телефона:

— Да, интервюто е утре. Дано ме вземат… Имам нужда да изляза от къщи.

Не ѝ обърнах внимание. Мислех си, че това е поредната ѝ прищявка. Но след седмица тя се върна с усмивка — беше я взели на работа като администраторка в една частна клиника в центъра.

Първите дни бяха трудни. Децата мрънкаха, че мама я няма, аз трябваше да готвя (нещо, което мразех), а Мария се прибираше уморена, но някак по-лека. Забелязах, че започна да носи дрехи, които не бях виждал от години. Косата ѝ беше прибрана в стегнат кок, а очите ѝ светеха по нов начин.

— Какво става с теб? — попитах я една вечер, докато тя подреждаше масата за вечеря.

— Работата ми харесва. Чувствам се полезна. И между другото — започнах да ходя на фитнес с колежките след работа.

Погледнах я недоверчиво. — Фитнес? Ти?

Тя само се усмихна и продължи да реже салатата.

Минаха още няколко месеца и промяната стана очевидна за всички. Мария отслабна драстично, лицето ѝ се изпъна, походката ѝ стана уверена. Колегите ми започнаха да я заглеждат на родителските срещи, а майките от блока шушукаха зад гърба ѝ.

Аз обаче… аз започнах да се променям в обратната посока. Работата ми стана по-стресова — фирмата ни съкращаваше хора, а аз прекарвах все повече време пред компютъра или с бира пред телевизора. Вечерите без Мария вкъщи ме караха да ям повече — пица, чипс, сладолед… Неусетно коремът ми започна да расте, ризите ми станаха тесни.

Една сутрин се погледнах в огледалото и не познах човека отсреща. Бях подпухнал, с тъмни кръгове под очите и двойна брадичка. Опитах се да закопчая любимата си риза — не успях.

— Какво става с мен? — прошепнах си сам.

Децата започнаха да ми правят забележки:

— Тате, защо вече не играеш футбол с нас?
— Тате, защо винаги си уморен?

А Мария… тя сякаш разцъфтя напълно. Веднъж я видях как говори с един от лекарите в клиниката — висок, строен мъж на име Димитър. Смяха се заедно на нещо, а аз почувствах ревност, каквато не бях изпитвал от години.

Вечерта я попитах:

— С Димитър ли ще ходиш на фитнес утре?

Тя ме погледна спокойно:

— Не е твоя работа с кого ходя. Ти години наред ме унижаваше заради външния ми вид. Сега аз се чувствам добре със себе си — а ти?

Не можах да отговоря. Седнах на дивана и се загледах в празното пространство.

Скоро след това Мария започна да се прибира все по-късно. Децата свикнаха да вечерят без нея. Аз се затворих още повече в себе си — ядях още повече, пиех още повече.

Една вечер тя седна срещу мен на масата и каза тихо:

— Ивайло, мисля да се изнеса за известно време при майка ми. Имам нужда от пространство.

Погледнах я с ужас:

— Защо? Заради Димитър ли?

Тя поклати глава:

— Не. Заради мен самата. Искам да разбера коя съм извън ролята на твоя жена и майка на децата ни.

Останах сам в апартамента с две деца и купища неизпрани дрехи. За първи път осъзнах колко много съм разчитал на Мария за всичко — не само за домакинството, но и за смисъла в живота си.

Опитах се да отслабна — записах се във фитнеса, но издържах само две седмици. Болките в кръста ме върнаха обратно към дивана и чипса.

Децата започнаха да питат кога мама ще се върне. Аз нямах отговор.

Сега стоя тук — сам, по-дебел отвсякога, с разбито семейство и чувство за вина, което ме задушава всяка нощ.

Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад, щях ли пак да бъда толкова жесток към Мария? Или щях да я подкрепя? Защо трябваше съдбата да обърне масата така болезнено?

Кажете ми — заслужава ли някой щастието си за сметка на чуждото страдание?