Разплитането: Как изневярата на съпруга ми с най-добрата ми приятелка разби живота ми

— Не мога да повярвам, че точно ти го направи! — гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха дръжката на вратата така силно, че кокалчетата ми побеляха. Петър стоеше срещу мен в хола ни, с наведена глава, а Мария — моята Мария, най-добрата ми приятелка от гимназията — седеше на дивана и не смееше да ме погледне в очите.

В този момент времето спря. Чувах само собствения си пулс и далечния шум от улицата. Двадесет години бях съпруга на Петър. Двадесет години вярвах, че сме щастливи, че сме екип, че сме семейство. А сега всичко се срутваше за секунди.

— Моля те, Деси… — прошепна Петър, но думите му се разтваряха във въздуха като дим.

— Не! — прекъснах го. — Не ми казвай „моля те“. Не след всичко това. Как можа? С нея? С Мария?

Мария се разплака. Сълзите ѝ капеха по новата ѝ блуза — подарък от мен за рождения ѝ ден миналата година. В този момент осъзнах колко много съм давала — и на двамата. Колко често съм ги канила у дома, колко пъти сме се смели заедно, как съм споделяла най-съкровените си мисли с нея.

В главата ми се завъртяха спомени: първата ни среща с Петър в университета в София, как ме покани на кафе пред Народния театър; как Мария беше до мен, когато майка ми почина; как Петър държеше ръката ми в болницата, когато раждах дъщеря ни Ива. Всичко изглеждаше като лош сън.

— Деси, не искахме да стане така… — започна Мария през сълзи.

— А как трябваше да стане? Да ми кажете на чаша вино? — изсмях се горчиво. — Или да ме оставите да разбера сама, както стана?

Петър се опита да ме прегърне, но аз се дръпнах. В този момент почувствах не само болка, но и унижение. Какво щях да кажа на Ива? Как щях да погледна родителите си в очите? Как щях да продължа напред?

След онази вечер всичко се промени. Петър се изнесе при сестра си в Люлин. Мария спря да ми пише. Останах сама в апартамента ни в Младост, заобиколена от спомени и тишина. Дъщеря ми беше при баба си на село и аз не знаех как ще ѝ обясня защо татко вече не е у дома.

Първите дни бяха като мъгла. Не можех да спя, не можех да ям. Ходех като призрак из стаите и търсех смисъл в случилото се. Обвинявах себе си: дали нещо съм пропуснала? Дали не съм била достатъчно добра съпруга? Дали работата ми като учителка ме е погълнала твърде много?

Една вечер телефонът звънна. Беше майка ми.

— Деси, чух какво е станало… Знам, че ти е тежко, но трябва да си силна заради Ива.

— Не знам дали мога — признах си през сълзи.

— Можеш! Ти винаги си била борбена. Не позволявай на никого да ти вземе достойнството.

Думите ѝ ме разтърсиха. На следващия ден станах рано, измих лицето си със студена вода и реших да не се предавам. Започнах да ходя на работа отново, въпреки че колегите ме гледаха със съжаление. Учениците ми усещаха болката ми, но аз се стараех да бъда силна за тях.

Скоро разбрах, че Петър и Мария са заедно официално. Слуховете се разнесоха бързо — кварталът ни е малък, а хората обичат да говорят. Някои приятели избраха страна; други просто се отдръпнаха. Най-болезнено беше предателството на Мария — жената, която наричах сестра.

Една неделя Ива се върна от село и ме попита:

— Мамо, защо татко не живее вече с нас?

Седнах до нея на леглото и я прегърнах.

— Понякога възрастните правят грешки, миличка. Но ти винаги ще имаш мен и татко, дори когато не сме заедно.

Тя ме погледна с големите си кафяви очи и прошепна:

— Аз те обичам, мамо.

Тези думи ме спасиха. Започнах да ходя на психолог и малко по малко намерих сили да простя — не на Петър или Мария, а на себе си. Простих си за това, че съм вярвала сляпо; простих си за слабостта; простих си за гнева.

Минаха месеци. Научих се да живея сама. Открих нови приятели — истински хора, които ме подкрепяха без условия. Започнах да рисувам — нещо, което винаги съм искала да правя, но никога не съм имала време.

Понякога още боли. Когато видя Петър и Мария заедно в магазина или когато Ива пита дали може да преспи у баща си през уикенда. Но вече знам: животът продължава.

Питам се понякога: Можем ли някога напълно да простим предателството? Или просто се учим да живеем с белезите му? Какво бихте направили в моята ситуация?