Когато баща ми си отиде, изгоних любовницата му и останах сама срещу всички

– Как не те е срам, Мария! Това беше домът на баща ти и на мен! – гласът на Елена ехтеше из празния хол, а аз стоях пред нея с треперещи ръце, стискайки ключовете на апартамента.

Баща ми почина преди три дни. Погребението беше тихо, почти безутешно – само аз, леля ми Катя и няколко съседи. Елена, жената, която наричах „леля“ през последните години, стоеше до ковчега с черни очила и стиснати устни. Всички знаехме, че тя не беше просто приятелка на баща ми. След смъртта на майка ми, когато бях на девет, Елена се появи в живота ни като „помощ“. Но с времето започнах да усещам как тя заема все повече място в дома ни – първо в кухнята, после в спалнята на баща ми.

Майка ми почина от рак. Помня я като светлина – винаги усмихната, винаги с топли ръце. След нея остана празнота, която никой не можа да запълни. Баща ми се опитваше да бъде силен заради мен, но често го чувах да плаче нощем. Когато Елена започна да идва по-често, мислех, че е добре за него. Но с времето тя започна да ме дразни – нареждаше ми какво да ям, как да се обличам, дори как да говоря за майка ми. Веднъж я чух да казва на баща ми: „Стига си живял в миналото.“

След като завърших гимназия, заминах за София да уча. Връщах се само по празници. Винаги усещах хлад между мен и баща ми – сякаш нещо ни делеше. Елена беше навсякъде – в снимките по стените, в миризмата на парфюм по възглавниците му. Когато се прибирах, тя се държеше любезно, но усещах презрение в погледа ѝ.

Последните месеци баща ми боледуваше тежко. Обаждах се често, но Елена винаги отговаряше вместо него: „Добре е, не се тревожи.“ Когато най-накрая отидох при него в болницата, беше вече късно. Последните му думи към мен бяха: „Пази себе си.“

След погребението трябваше да реша какво ще стане с апартамента. По закон той оставаше на мен – единствената дъщеря. Но Елена отказваше да си тръгне.

– Тук съм живяла с него повече от десет години! – крещеше тя. – Ти си неблагодарна! Баща ти ме обичаше!

– Може и да е така – отвърнах тихо, – но това е моят дом. Моля те, събери си нещата.

Тя ме изгледа с омраза. Леля Катя и братовчедите ми застанаха на нейна страна. „Ти си егоистка!“, „Как можеш така?“, „Тя се грижеше за него!“ – думите им ме пронизваха като ножове.

Останах сама срещу всички. Приятелите ми казваха да не се поддавам на чувствата си, но нощем лежах будна и се питах дали не сгреших. Всяка стая в апартамента миришеше на миналото – на мама, на баща ми, дори на Елена.

Една вечер намерих стар дневник на майка ми в шкафа до леглото ѝ. Прочетох го на един дъх. Вътре пишеше: „Надявам се Мария да порасне силна и честна. Да не позволява никой да я тъпче.“ Тези думи ме разплакаха.

На следващия ден събрах смелост и отидох при Елена:
– Моля те, напусни апартамента до края на седмицата.
Тя ме изгледа с презрение:
– Ще съжаляваш за това цял живот.

Може би беше права. След като си тръгна, никой от семейството не ми говореше. На Коледа бях сама. Понякога се чудя дали не трябваше да проявя милост или разбиране към жената, която беше до баща ми в последните му години.

Но после си спомням думите на майка ми и знам – направих това, което вярвах за правилно.

Понякога се питам: Дали истината винаги струва самотата? Или понякога трябва да преглътнем гордостта си заради мира? Какво бихте направили вие?