Между две семейства: Историята на една мащеха

– Пак ли ще ходиш при Виктория? – гласът ми трепереше, докато гледах Петър как си обува обувките в коридора. Беше събота сутрин, а аз държах нашето бебе в ръце, с надеждата този път да останем заедно у дома.

– Тя има нужда от мен, Мария. Не разбираш ли? – отвърна той, без да ме погледне.

В този момент усетих как гневът и безсилието се смесват в гърдите ми. Отново бях на второ място. Отново неговото минало беше по-важно от нашето настояще.

Петър беше на 44, когато се запознахме. Аз – на 34, с мечти за семейство и уютен дом. Той беше разведен, с дъщеря на 20 години – Виктория. Когато се влюбих в него, вярвах, че любовта ни ще бъде достатъчна да преодолеем всичко. Дори и сянката на предишното му семейство.

Първите месеци бяха като приказка. Петър беше нежен, грижовен, носеше ми цветя и ме караше да се чувствам специална. Виктория живееше с майка си в друг квартал и виждахме Петър само през уикендите. Мислех си: „Ще се справя. Ще бъда добра мащеха.“

Но след като се роди нашият син, всичко се промени. Виктория започна да идва по-често. Понякога оставаше да спи у нас. Понякога плачеше на рамото на баща си заради поредния провален изпит или скандал с майка си. Петър тичаше при нея винаги, когато тя го повикаше – независимо дали беше посред нощ или по време на нашата годишнина.

– Ти не разбираш какво е да имаш дете от предишен брак! – крещеше ми една вечер Петър, когато го попитах защо винаги поставя Виктория пред нас.

– А ти не разбираш какво е да си винаги втора! – отвърнах аз през сълзи.

Майка ми ме предупреждаваше: „Марийче, мъж с минало е като къща с призраци – никога не знаеш кога ще изскочат.“ Не я послушах. Вярвах, че ще бъда различна.

С времето започнах да усещам как между мен и Петър се появява невидима стена. Вечерите ни минаваха в мълчание или в спорове за Виктория. Тя искаше нов телефон – Петър й купуваше. Искаше пари за екскурзия – намираше откъде да вземе. А аз броях стотинките за памперси и се чудех дали някога ще можем да си позволим семейна почивка.

Една вечер, докато къпех сина ни, чух как Виктория говори с баща си по телефона:

– Татко, мамо пак ме обвини, че не уча достатъчно… Може ли да дойда у вас за няколко дни?

Петър веднага се съгласи. Дори не ме попита.

– Защо не ме включваш в решенията? – попитах го по-късно.

– Това е моя дъщеря! – отсече той.

– А аз? Аз каква съм ти?

Той замълча.

Започнах да се чувствам като чужденка в собствения си дом. Дори когато Виктория не беше тук, усещах присъствието й навсякъде – в снимките по стените, в разговорите на масата, в начина, по който Петър винаги беше готов да зареже всичко заради нея.

Опитах се да говоря с Виктория. Поканих я на кафе.

– Знам, че ти е трудно – казах й внимателно. – Но и аз имам нужда от време с баща ти.

Тя ме погледна студено:

– Вие двамата имате ново семейство. Аз съм излишната.

Думите й ме пронизаха като нож. Не исках да я наранявам, но усещах как губя себе си в опита да угодя на всички.

Скоро след това Петър започна да закъснява все по-често от работа. Започнах да подозирам, че не винаги е при Виктория. Една вечер го последвах до един бар в центъра. Видях го да седи с бившата си жена – майката на Виктория.

Сърцето ми се сви от ревност и страх. Върнах се у дома и цяла нощ не мигнах.

На следващия ден го попитах директно:

– Още ли обичаш нея?

Той поклати глава:

– Не става дума за любов… Просто се опитвам да бъда добър баща.

– А добър съпруг можеш ли да бъдеш?

Той не отговори.

Започнах да ходя при психолог. Исках да разбера къде сгреших. Дали бях твърде взискателна? Дали трябваше просто да приема Виктория като част от живота ни? Или трябваше да защитя себе си и сина ни?

Майка ми пак беше права: „В едно смесено семейство няма победители – само уморени хора.“

Сега стоя пред огледалото и гледам отражението си – уморена жена с тъмни кръгове под очите и разбито сърце. Обичам Петър, но вече не знам дали мога да живея в сянката на миналото му.

Понякога се питам: Колко компромиси са нужни заради любовта? И кога идва моментът да избереш себе си пред семейството?