Ултиматумът на мама: Или изпълняваш, или напускаш бабината къща

– Или ще направиш това, което ти казвам, или напускаш къщата! – думите на майка ми отекнаха в коридора като шамар. Стоях срещу нея, стиснала юмруци в джобовете си, а сърцето ми блъскаше в гърдите така, сякаш всеки момент ще изскочи навън. Беше късен следобед, а слънцето се опитваше да пробие през дантелените пердета на бабината къща в Кюстендил, но въздухът беше тежък и лепкав от напрежение.

От малка мечтаех за голямо семейство. Винаги съм завиждала на съседката леля Пенка, която имаше четири деца и десетина внуци – дворът ѝ гъмжеше от смях и живот. Моят дом беше тих, почти стерилен – само аз, мама и баба. Баща ми си тръгна, когато бях на пет, а майка ми така и не намери сили да обича друг. Може би затова беше толкова строга с мен – страхуваше се да не остане пак сама.

Когато срещнах Стефан, сякаш всичко си дойде на мястото. Той също мечтаеше за голямо семейство – беше от Благоевград, от онези фамилии, които се събират всяка неделя на трапезата. Оженихме се скромно, а след година се появи малкият Даниел. Живеехме под наем в София, но парите не стигаха. Когато баба почина и остави къщата си в Кюстендил, решихме да се върнем – хем по-евтино, хем детето ще расте на чист въздух.

Първите месеци бяха като меден месец – градината цъфтеше, Даниел тичаше бос по тревата, а аз най-сетне се чувствах у дома. Майка ми също се върна при нас – уж за малко, докато свикнем с новия живот. Но скоро започнаха дрязгите.

– Не може така да разхвърляте! – караше се тя на Стефан, когато оставеше обувките си до вратата.
– Мамо, това е нашият дом вече – опитвах се да я успокоя.
– Твой? На баба ти е! Аз съм единствената ѝ дъщеря! – очите ѝ святкаха.

Стефан стискаше зъби и мълчеше. Знаех, че го боли – гордостта му не позволяваше да го покажe. А аз се разкъсвах между двамата най-важни хора в живота си.

Една вечер, докато оправях масата за вечеря, майка ми влезе с решителна крачка.
– Катя, трябва да поговорим.
– Добре, мамо. Какво има?
– Не може така повече. Или ще слушате мен какво казвам за къщата и възпитанието на детето, или си събирайте багажа!

Погледнах я невярващо. Стефан застина до мен.
– Мамо…
– Не ме наричай „мамо“, когато не ме уважаваш! – прекъсна ме тя. – Тази къща е моя! Ако искате да живеете тук, ще спазвате моите правила!

В този момент сякаш всичко се срина. Спомних си как като дете се криех под масата и слушах как мама и баба спорят за същото – чия е къщата, кой има право да решава. Сега историята се повтаряше с мен в главната роля.

Стефан ме хвана за ръката.
– Катя, няма да търпя повече това унижение. Ще си намерим друго място.
– А Даниел? А градината? А спомените? – прошепнах аз.
– По-добре бедни и свободни, отколкото богати и унизени – отвърна той твърдо.

Майка ми стоеше с кръстосани ръце и чакаше отговора ми. В този миг осъзнах колко е трудно да бъдеш между два свята – този на миналото и този на бъдещето. Ако избера мама, ще изгубя мъжа си; ако избера Стефан, ще изгубя дома си… и може би майка си завинаги.

През нощта не мигнах. Чувах как Даниел диша спокойно в съседната стая и си мислех за всички жертви, които една жена прави за семейството си. Майка ми беше сама цял живот – може би затова не можеше да пусне контрола над мен. Но аз не исках синът ми да расте в страх и напрежение.

На сутринта седнахме тримата на масата. Майка ми гледаше през прозореца.
– Решихте ли?
– Мамо… – започнах тихо. – Обичам те и винаги ще ти бъда благодарна за всичко. Но не мога да живея по този начин. Ако трябва да избирам между теб и семейството си… избирам тях.

Очите ѝ се напълниха със сълзи, но остана твърда.
– Както искате.

Седмица по-късно вече бяхме в малък апартамент под наем в покрайнините на града. Беше тясно и шумно, но поне бяхме заедно. Понякога вечер усещах липсата на старата къща и градината с розите на баба. Но когато виждах как Даниел се смее без страх, знаех че съм взела правилното решение.

Понякога се чудя: Защо семейството ни винаги трябва да бъде бойно поле? Не можем ли просто да се обичаме такива, каквито сме? Какво бихте направили вие на мое място?