Уикендите, които не са мои: Между любовта и задълженията към свекърите

– Ели, хайде, че пак ще закъснеем! – гласът на Иван отеква в коридора, докато аз нервно връзвам връзките на обувките си. Поглеждам се в огледалото – под очите ми са се появили сенки, а устните ми са стиснати в тънка линия. Днес е събота, денят, в който повечето хора си почиват. За мен това е началото на поредния уикенд в дома на свекърите.

Колата потегля, а аз усещам как стомахът ми се свива. Иван не забелязва – той е свикнал с тези посещения, за него това е просто част от живота. За мен обаче всяко пътуване до родното му село е като поход към фронта.

– Мамо каза да не забравиш да вземеш престилката си – подхвърля той уж на шега, но в гласа му има нещо настойчиво. Престилка. Символът на всичко, което не искам да бъда през уикендите си.

Още щом прекрачим прага, свекърва ми Мария ме посреща с усмивка, която не достига до очите ѝ.

– Ели, радвам се, че дойде! Имаме толкова много работа този път – картофите трябва да се извадят, а после ще правим лютеница. Има и пране за простиране, че пералнята пак нещо се развали…

Поглеждам Иван с надежда, но той вече е изчезнал някъде с баща си. Оставам сама срещу Мария и задачите ѝ.

– Добре, Мария – казвам тихо и се опитвам да се усмихна. В главата ми кънти мисълта: „Това не е моят дом. Това не е моят живот.“

Докато беля картофи в двора, слушам как Мария разказва за младостта си – как всичко е било по-трудно, но хората са били по-сплотени. Не мога да ѝ кажа, че аз съм уморена от сплотеността ѝ, че искам просто да седна с книга или да се разходя сама из селото. Вместо това кимам и продължавам да беля.

Следобедът минава в безкрайно търкане на буркани и рязане на чушки. Ръцете ми са зачервени, а гърбът ме боли. Иван се появява за малко, носи дърва за огрев и после пак изчезва. Опитвам се да заговоря Мария:

– Може би този път да оставим част от работата за другия уикенд?

Тя ме поглежда строго:

– Ели, тук така сме свикнали – всичко се върши наведнъж. Ако не помогнеш сега, кога?

Вечерта сядаме на масата. Всички говорят шумно, смеят се. Аз мълча. Свекърът ми Петър ме пита:

– Ели, защо си толкова тиха? Да не ти е тежко при нас?

Иван ме поглежда въпросително. Усмихвам се насила:

– Просто съм уморена.

– Ами то младите днес лесно се изморяват – казва Мария и всички избухват в смях.

През нощта лежа будна в стаята за гости. Чувствам се като чужденец в собственото си семейство. Спомням си как преди години мечтаех за уикенди с Иван – разходки по Витоша, кино или просто мързеливи сутрини у дома. Сега всяка събота и неделя са посветени на чужди нужди и чужди очаквания.

На следващата сутрин Иван ме намира в кухнята.

– Ели, какво ти е? Виждам, че не си щастлива тук.

– Просто… уморена съм от това постоянно да трябва да помагам. Искам и аз да имам време за себе си.

Той въздъхва:

– Знам, но ако не помагаме на нашите, кой ще го направи? Те са ни дали всичко.

– А аз кога ще получа нещо? – прошепвам почти без глас.

Той замълчава. Между нас пада тежка тишина.

В неделя следобед тръгваме обратно към София. В колата цари мълчание. Гледам през прозореца и се чудя дали някога ще имам смелостта да кажа „не“. Дали ще мога да поставя граници между себе си и очакванията на другите?

Скъпи читатели, случвало ли ви се е да се изгубите между желанието да угодите и нуждата да бъдете чути? Как намирате сили да отстоявате себе си пред семейството?