Тежестта на чуждите празници: Историята на една снаха
– Пак ли всичко ще е на моите плещи? – промълвих през зъби, докато миех последната тава от миналата Коледа. Мирослав, мъжът ми, беше в хола, залепен за телевизора, а аз – в кухнята, където сякаш бях закотвена от години. Телефонът иззвъня и на дисплея светна името на свекърва ми – Мария.
– Здравей, Цвети! – гласът ѝ беше бодър, почти командващ. – Решихме с баща ти, че тази година ще празнуваме рождения ми ден у вас. Ще дойдат и братът на Миро с жена му, и леля Таня. Ще направиш ли любимата ми баница?
– Разбира се, Мария – казах автоматично, макар че вътре в мен всичко крещеше „НЕ!“. Затворих телефона и се облегнах на плота. Защо винаги аз? Защо никой не пита дали имам сили, желание или време?
Вечерта опитах да заговоря Миро:
– Миро, пак ще празнуваме у нас. Не мислиш ли, че е време някой друг да поеме организацията?
Той дори не откъсна поглед от телевизора:
– Цвети, ти си най-добрата домакиня. Всички го знаят. А и майка ми много държи на традициите.
Традиции… Тези думи ме пронизаха като нож. Традиция беше да съм невидима, да се усмихвам, докато вътре в мен бушува буря. Традиция беше да готвя за десет души, да чистя до полунощ и да слушам как свекърва ми критикува салатата или подреждането на масата.
Денят на рождения ден дойде. Станах в шест сутринта. Замесих тестото за баницата, нарязах салати, приготвих мусака и домашна торта. Докато бърках крема, телефонът пак иззвъня.
– Цвети, не забравяй да сложиш повече сирене в баницата! – напомни Мария.
– Разбира се – отвърнах с пресилен ентусиазъм.
Миро се появи едва към обяд.
– Искаш ли да помогна с нещо? – попита нехайно.
– Може да подредиш масата – казах с надежда.
Той извади чиниите и ги остави на плота.
– Ще го направя след малко…
След малко така и не дойде. Аз подредих масата. Аз изгладих покривката. Аз сложих свещите.
Когато гостите пристигнаха, Мария ме прегърна с престорена топлота:
– Ах, Цвети, ти си нашето злато! Как щяхме да се справим без теб?
Братът на Миро се ухили:
– Ей, Миро, голям късметлия си!
Жена му, Деси, кимна:
– Аз не бих се справила с толкова хора…
В този момент усетих как гневът ми се надига като вълна. Не можех повече да бъда невидимата домакиня. Не можех повече да слушам как всички приемат труда ми за даденост.
Докато всички се смееха около масата, аз стоях в кухнята и гледах през прозореца към сивото небе. Сълзите ми капеха в мивката. Чух как Мария казва:
– Цвети, донеси още една бутилка вино!
Влязох в хола с бутилката в ръка и спрях до масата.
– Може ли да кажа нещо? – гласът ми трепереше.
Всички млъкнаха и ме погледнаха учудено.
– Всяка година празнуваме тук. Всяка година аз готвя, чистя и организирам всичко сама. Никога не питате дали имам нужда от помощ или дали искам да празнувам по този начин. Чувствам се като слугиня във собствения си дом.
Настъпи тишина. Миро ме гледаше с широко отворени очи. Мария се намръщи:
– Цвети, не разбираш ли колко много значиш за нас? Това е комплимент!
– Не е комплимент – отвърнах тихо. – Това е тежест. И тази година няма да я нося сама.
Оставих бутилката на масата и излязох от стаята. Отидох в спалнята и затворих вратата зад себе си. Седнах на леглото и за първи път от години почувствах облекчение.
След малко Миро почука плахо:
– Цвети… извинявай… Не съм осъзнавал колко ти е трудно.
Погледнах го през сълзи:
– Не е късно да започнеш да помагаш. Не е късно да променим нещата.
Той кимна и седна до мен.
Вечерта завърши различно от обикновено. Гостите си тръгнаха по-рано, а Миро изми чиниите без да го моля. Мария не каза нищо повече за баницата.
Седнахме двамата на дивана в тишината.
Замислих се: Колко често жените в България поемат цялата тежест на семейните празници? Колко често забравяме себе си в името на чуждите очаквания?