Обаждането, което преобърна живота ми: Истината, която не исках да знам

– Не, не може да е истина… – прошепнах, докато телефонът трепереше в ръката ми. Гласът отсреща беше чужд, студен, но думите му се врязаха в мен като нож: „Госпожо Георгиева, съпругът ви Стефан е претърпял тежка катастрофа. Моля, елате веднага в Пирогов.“

В този момент всичко около мен се разпадна. Картофите на котлона започнаха да прегарят, а дъщеря ми Мария стоеше на прага на кухнята с широко отворени очи. „Мамо, какво става?“ – попита тя с треперещ глас. Не можех да ѝ отговоря. Само грабнах чантата си и излязох, оставяйки всичко зад себе си – вечерята, топлината на дома, сигурността.

Пътят до болницата беше като кошмар – фарове, клаксони, дъждът барабанеше по стъклото. В главата ми се въртяха хиляди въпроси: Какво се е случило? Ще оцелее ли Стефан? Как ще кажа на Мария? Но най-вече – защо?

В Пирогов ме посрещнаха с обичайното безразличие на претоварените лекари. „Изчакайте тук“, каза една сестра и ме остави сама в коридора. Миризмата на дезинфектант и страх ме задушаваше. След час чакане, който ми се стори като вечност, към мен се приближи млад лекар.

– Госпожо Георгиева? – кимнах едва-едва. – Мъжът ви е стабилизиран, но… има нещо, което трябва да знаете.

Сърцето ми заби лудо. Лекарят се поколеба за миг и после продължи:

– В колата е имало още един човек. Млада жена. Тя също е приета тук.

Почувствах как краката ми омекват. „Коя е тя?“ – попитах с глас, който не познах. Лекарят само сви рамене: „Не знаем още.“

В този момент в коридора се появи майката на Стефан – свекърва ми Елена. Очите ѝ бяха зачервени от плач.

– Ребека, как можа да допуснеш това? – изсъска тя. – Ако беше по-внимателна с него…

– Какво говориш? – избухнах аз. – Аз ли съм виновна, че синът ти е катастрофирал?

– Ако не го беше тормозила с твоите претенции и вечни упреци…

В този момент вратата на една стая се отвори и оттам излезе младо момиче с превързана глава. Познах я веднага – това беше Даниела, колежката на Стефан от офиса. Сетих се за всички онези късни вечери, когато Стефан уж работеше по проект с нея.

– Ребека… – прошепна тя виновно.

– Ти ли беше с него? – гласът ми беше леден.

– Аз… не исках да стане така…

Свекърва ми се обърна към мен:

– Виждаш ли? Казвах ти! Отдавна подозирах!

В този момент всичко в мен се преобърна. Спомних си всички онези малки знаци – забравени съобщения в телефона му, странните обяснения за командировки, внезапните промени в настроението му. Бях ги игнорирала, защото вярвах в брака ни.

Седнах на пейката и зарових лице в ръцете си. Чувах как Елена шепне нещо на Даниела, а лекарите минават покрай нас безразлично. Светът ми се разпадаше парче по парче.

След няколко часа ме пуснаха при Стефан. Лежеше блед и слаб на болничното легло. Очите му срещнаха моите и аз видях вината там.

– Ребека…

– Не говори – прекъснах го. – Само ми кажи истината.

Той затвори очи за миг и после прошепна:

– Обичам те… но сгреших. Не знам как стана… Всичко започна като приятелство… После не можах да спра.

Сълзите ми потекоха без да мога да ги спра.

– Защо не ми каза? Защо ме лъга толкова време?

– Страхувах се да не те загубя…

– А сега? Какво очакваш от мен?

Той замълча.

Излязох от стаята и се сблъсках с Даниела в коридора.

– Извинявай… – каза тя тихо.

– Не на мен трябва да се извиняваш – отвърнах аз. – На себе си.

Върнах се у дома посред нощ. Мария ме чакаше будна на дивана.

– Татко ще се оправи ли?

Прегърнах я силно.

– Не знам, мило мое… Но ние ще се оправим. Обещавам ти.

Седнах сама в тъмната кухня и слушах тишината. Всичко беше различно. Доверието беше разбито, но животът продължаваше.

Сутринта телефонът пак звънна – този път беше Стефан.

– Можем ли да поговорим?

Затворих очи и си поех дълбоко въздух.

Какво правиш, когато истината те удари като гръм от ясно небе? Можеш ли някога да простиш предателството? Или просто трябва да започнеш отначало?