Не искам да се примиря: Историята на една българка, която отказа да живее в сянка

— Бенджамин! — извиках за трети път, докато вратата на хола остана глуха за гласа ми. Торбите с покупки се впиха в пръстите ми, а гърбът ми пулсираше от умора. В този момент осъзнах — пак съм сама. Пак всичко е на моите рамене.

Пуснах тежките чанти на кухненския плот и се облегнах на студената плочка. В главата ми кънтяха думите на шефа от днес: „Кристина, ако пак закъснееш с отчета, ще трябва да поговорим сериозно.“ Гласът му беше като ръждив пирон, забит в съзнанието ми. А аз? Аз просто исках да изкрещя: „Не искам повече! Не искам да живея така!“

В този момент Бенджамин най-сетне се появи, носейки слушалки и с телефон в ръка.
— Какво има? — попита разсеяно.
— Можеше поне да помогнеш с покупките — казах тихо, но в гласа ми прозвуча острота.
Той само сви рамене и се върна към телефона си. Сърцето ми се сви. Това ли е животът ми? Работа, която мразя, дом, в който съм невидима?

Вечерта седнах на масата с майка си по телефона.
— Кристина, ти си щастлива жена — каза тя. — Имаш стабилна работа, мъж до себе си, апартамент в София… Какво повече ти трябва?
— Мамо, не съм щастлива — прошепнах. — Не издържам вече. Чувствам се като затворник.
— Глезотии! — отсече тя. — По наше време никой не питаше дали му харесва работата. Работиш, за да има хляб на масата!

Затворих телефона със сълзи на очи. Защо никой не ме разбира? Защо трябва да се примирявам с живот, който ме убива бавно?

На следващия ден в офиса колежката ми Мария ме погледна загрижено.
— Добре ли си? Изглеждаш пребледняла.
— Не знам… — отвърнах. — Чувствам се като робот. Сякаш всеки ден умира по малко от мен.
Мария въздъхна:
— И аз така се чувствах преди години. Но не посмях да напусна. Децата, кредитът…

Слушах я и усещах как страхът ме стяга за гърлото. Ами ако сгреша? Ако остана без пари? Ако Бенджамин ме напусне? Но после си спомних малката Кристина, която мечтаеше да пише книги, да пътува, да живее истински… Къде изчезна тя?

Вечерта реших да поговоря с Бенджамин.
— Мисля да напусна работа — казах му директно.
Той ме изгледа невярващо:
— Ти луда ли си? Как ще плащаме сметките? Какво ще кажат хората?
— Не мога повече — отвърнах тихо. — Не мога да се събуждам всяка сутрин с болка в стомаха.
Той стана рязко:
— Знаеш ли колко хора мечтаят за твоята заплата? Престани с тези глупости!

Сълзите ми потекоха безконтролно. Отидох в банята и се заключих. Погледнах се в огледалото — очите ми бяха червени, лицето подпухнало. Това ли е жената, която исках да бъда?

На следващия ден взех решение. Отидох при шефа си.
— Подавам оставка — казах спокойно.
Той ме изгледа изненадано:
— Кристина, помисли добре! Такива като теб трудно си намират работа на твоята възраст.
— По-добре без работа, отколкото без душа — отвърнах.

Излязох от офиса с треперещи ръце. На улицата въздухът беше свеж, слънцето грееше ярко. За първи път от години усетих лекота.

Вкъщи Бенджамин ме посрещна мълчаливо.
— Напуснах — казах му.
Той само поклати глава:
— Не знам какво ще правим…

Дните след това бяха тежки. Майка ми не ми говореше, Бенджамин беше студен и отчужден. Пари почти нямахме. Търсих работа като редактор на свободна практика, писах статии за жълти сайтове за жълти стотинки. Но всяка вечер усещах как нещо в мен оживява отново.

Една вечер седнах пред компютъра и започнах да пиша разкази — такива, каквито винаги съм искала. Публикувах ги във форумите. Хората започнаха да ми пишат: „Кристина, твоите думи ме разплакаха!“, „Точно така се чувствам и аз!“

Малко по малко започнах да вярвам в себе си. Бенджамин все още не разбираше избора ми, но вече не го обвинявах. Това беше моят път.

Днес нямам сигурна заплата, нито одобрението на всички около мен. Но имам себе си. Имам гласа си. И знам, че никога повече няма да позволя на страха или на чуждите очаквания да определят живота ми.

Питам ви: Колко от вас живеят чужд живот? Колко още ще чакаме преди да изберем себе си?