Майчината сянка: Историята на една майка, която кърми сина си до осемгодишна възраст

– Мамо, пак ли ще говорим за това? – гласът на Иван трепери, а очите му се впиват в пода. Седим един срещу друг в кухнята, масата между нас е като граница, която никой не иска да прекрачи.

Вече съм на 47, а той – на 18. Но спомените от онези години са по-живи от всякога. Всяка сутрин се будя с мисълта: „Какво направих?“

Всичко започна, когато Иван беше бебе. Първото ми дете – Силвия – беше трудно бебе, отказа гърдата още на третия месец. С Иван реших, че няма да допусна същата грешка. Кърменето стана моя мисия, моята гордост. В началото всички ме подкрепяха – майка ми, свекърва ми, дори съседките от блока. „Браво, Марийче! Така се прави!“, казваха те.

Но времето минаваше. Иван стана на две, после на три… На детската площадка другите майки започнаха да ме гледат странно. „Още ли го кърмиш?“, питаха с полуусмивки. Аз се усмихвах в отговор и казвах: „Това е нашият избор.“

Мъжът ми – Петър – първоначално не обръщаше внимание. Но когато Иван тръгна на предучилищна и все още искаше да суче вечер, започнаха първите ни истински спорове.

– Мария, това не е нормално! – крещеше той една вечер, когато Иван заспа в скута ми.
– Ти не разбираш! Това е здравословно! – отвръщах аз, но вътре в мен вече се прокрадваше съмнение.

Силвия и най-малкият ни син – Георги – също усещаха напрежението. Силвия беше вече тийнейджърка и често ми казваше:
– Мамо, Иван е голям! Всички в училище ще му се подиграват!

Но аз не слушах. Бях обсебена от идеята, че само така мога да го предпазя от болести, от лошия свят. Кърменето стана нашата тайна – нещо, което никой друг не разбираше.

Когато Иван навърши осем години, една вечер ме погледна с огромните си кафяви очи и каза:
– Мамо, мисля, че вече не искам.

Сякаш някой изтръгна част от мен. Останах сама със себе си и с въпросите: „Какво направих? Защо не послушах другите?“

Години по-късно Иван е затворен младеж. Трудно общува с връстниците си, няма много приятели. Понякога го чувам да плаче нощем. Вината ме души като оловен обръч.

Петър се отдалечи от мен. Вече почти не говорим за нищо друго освен за сметки и ежедневни грижи. Силвия замина да учи в София и рядко се прибира. Георги е единственият, който още търси близостта ми, но усещам как и той се затваря в себе си.

Една вечер седнахме всички на вечеря. Тишината беше тежка.
– Мамо – каза Иван тихо – защо не ме остави да порасна?

Думите му ме пронизаха като нож. Не знаех какво да кажа. Само наведох глава и сълзите потекоха по бузите ми.

След тази вечер започнах да ходя при психолог. Опитвам се да простя на себе си, но не знам дали ще успея някога напълно.

Понякога се питам: ако можех да върна времето назад, щях ли да постъпя по различен начин? Или майчината любов винаги ще ме заслепява?

А вие как бихте постъпили? Може ли една майка да обича твърде много?