Последният подарък: Когато изненадата боли

– Какво е това, мамо? – попита дъщеря ми Яна, докато държеше в ръка бял плик, изваден от пощенската кутия.

Погледнах я уморено. Беше петък следобед, а аз вече усещах тежестта на седмицата върху раменете си. В главата ми се въртяха задачи: да купя лекарства за майка ми, да приготвя вечеря, да помогна на Яна с домашното по математика. Но когато отворих плика и видях два билета за театър „Иван Вазов“, сърцето ми подскочи – за секунда. После видях часа: представлението започваше след два часа.

„За теб и Яна – заслужавате малко култура и забавление! Приятна вечер! Мария.“

Почеркът ѝ беше разпознаваем – леко наклонен, с широки букви. Усмихнах се тъжно. Мария винаги беше такава – спонтанна, непредвидима, вярваща, че светът може да се промени с един жест. Но този път жестът ѝ ме хвърли в паника.

– Мамо, ще ходим ли? – очите на Яна светеха.

– Не знам, мило. Баба е зле днес, а аз имам още работа.

Яна сведе глава. В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Мария.

– Ели! Намери ли изненадата? – гласът ѝ беше развълнуван.

– Намерих я… – опитах се да звуча благодарна, но гласът ми трепереше.

– О, знаех си, че ще се зарадваш! Знам колко си натоварена напоследък. Реших да ти подаря малко време за теб и Яна. Представлението е страхотно!

– Мария… – започнах внимателно. – Много е мило, но… не можеше ли да ме предупредиш по-рано? Имам толкова неща днес…

– Ели, не бъди такава! Понякога трябва просто да се отпуснеш и да приемеш живота такъв, какъвто е! Виж, билетите са скъпи, трудно ги намерих в последния момент…

В този момент майка ми изкашля силно от стаята си. Яна ме погледна с надежда и страх едновременно.

– Ще трябва да помисля… – казах и затворих.

Седнах на кухненския стол и зарових лице в ръцете си. Чувствах се виновна – към Мария, към Яна, към майка ми… и най-вече към себе си. Защо не мога просто да се радвам на един подарък? Защо всичко трябва да е толкова сложно?

Яна стоеше до мен мълчаливо. След малко прошепна:

– Мамо, ако не можем да отидем, няма проблем…

Това ме преряза като нож. Знаех колко обича театъра. Знаех и колко рядко имаме време само двете.

Влязох при майка ми. Лежеше бледа на леглото си.

– Мамо, как си?

– Добре съм, Ели. Отидете с Яна на театър. Аз ще се оправя…

– Не мога да те оставя сама.

– Глупости! Цял живот съм гледала теб и сестра ти сама. Една вечер ще издържа.

Излязох от стаята още по-объркана. В този момент телефонът пак иззвъня – този път беше шефът ми.

– Ели, трябва да изпратиш отчета до края на деня! Знам, че е петък, но клиентите чакат.

Погледнах часовника – оставаше час и половина до представлението.

В този момент Яна донесе чаша чай и я остави до мен.

– Мамо, може би трябва да отидем. Баба ще се оправи, а ти имаш нужда от почивка.

Погледнах я и видях в очите ѝ не само желание, но и разбиране. Тя беше само на дванайсет, а вече носеше тежестта на нашето семейство върху малките си рамене.

Взех решение – ще отидем. Позвъних на Мария.

– Добре, ще отидем. Благодаря ти… но друг път моля те, предупреди ме по-рано.

– Обещавам! – засмя се тя.

Преоблякохме се набързо и хванахме първото такси до центъра. По пътя Яна не спираше да говори за пиесата, а аз се опитвах да не мисля за отчета и за майка ми сама вкъщи.

В театъра всичко беше магично – светлините, шумът на публиката, ароматът на стари кадифени завеси. Яна стискаше ръката ми през цялото време.

Но дори докато актьорите играеха на сцената, мислите ми бяха другаде. Чувствах се разкъсана между благодарността към Мария и гнева от нейната импулсивност; между желанието да бъда добра майка и дъщеря и нуждата да бъда просто себе си поне за една вечер.

След представлението Яна ме прегърна силно:

– Благодаря ти, мамо! Това беше най-хубавият подарък!

Усмихнах се през сълзи. На връщане вкъщи Мария ми писа: „Видя ли? Понякога изненадите са най-хубавото нещо.“

Но аз все още не знаех как да ѝ отговоря. Защото понякога изненадите тежат повече от ежедневните грижи. И понякога най-големият подарък е просто някой да те попита: „Имаш ли време?“

Замислих се: Дали приятелството значи винаги да приемаш чуждите жестове безусловно? Или понякога трябва да кажеш „не“, за да защитиш себе си? Какво мислите вие?