„Не искам да бъда майка! Искам да купонясвам и да се виждам с приятелите си“ – изповедта на дъщеря ми ме разкъса

„Не искам да бъда майка! Искам да купонясвам и да се виждам с приятелите си!“ – думите на Яна още кънтят в ушите ми. Стоеше срещу мен в кухнята, с ръце, стиснати в юмруци, очите ѝ пълни със сълзи и гняв. Беше късен следобед, навън валеше, а аз държах в ръцете си чаша чай, която трепереше толкова силно, че част от течността се разля по масата.

Как стигнахме дотук? Само преди няколко месеца Яна беше моето малко момиче, което се прибираше навреме, учеше за матурите и се смееше на глупавите ми шеги. Сега стоеше пред мен – бременна в шести месец, а аз едва тогава разбрах истината. Толкова ли съм била сляпа? Как не забелязах промените – широките ѝ дрехи, честите ѝ главоболия, внезапните ѝ изблици на емоции?

Всичко започна преди седмица, когато случайно намерих скрита в гардероба ѝ опаковка с витамини за бременни. Сърцето ми се сви. Не посмях веднага да я попитам. Прекарах нощта будна, въртейки се в леглото до съпруга ми Георги, който нищо не подозираше. На сутринта не издържах и я повиках в кухнята. „Яна, трябва да поговорим.“ Тя ме изгледа с онзи поглед, който винаги използваше, когато криеше нещо. „Мамо…“ – започна тя, но думите заседнаха в гърлото ѝ.

След дълга пауза изрече: „Бременна съм.“ В този момент времето спря. Чувах само тикането на стенния часовник и собствения си учестен дъх. Не знаех какво да кажа. Прегърнах я, а тя се разплака неудържимо.

Георги реагира по друг начин. Когато му казахме, той избухна: „Как можа да ни причиниш това? На 17! Какво ще кажат хората?“ Яна се затвори в стаята си и не излезе цял ден. Аз останах между двамата – разкъсвана между болката на майката и страха на жената, която знае колко трудно е да бъдеш родител в България.

Следващите дни бяха кошмарни. Яна отказваше да говори с нас. Приятелките ѝ звъняха по телефона, но тя не им отговаряше. Аз се опитвах да я убедя, че ще я подкрепим, но тя само повтаряше: „Не искам това дете! Не съм готова! Искам да живея живота си!“

Една вечер я чух да плаче зад вратата си. Влязох тихо и я намерих свита на леглото си. „Мамо, страх ме е… Не знам какво да правя… Всички ще ми се смеят… Петър няма да поеме отговорност…“ Петър – момчето, с което излизаше от няколко месеца. Бях го виждала веднъж-два пъти – симпатичен, но лекомислен.

Опитах се да я успокоя: „Яна, ще минем през това заедно. Не си сама.“ Но тя ме отблъсна: „Ти не разбираш! Ти винаги си искала да бъда перфектната дъщеря! А аз не съм такава!“

С Георги започнахме да се караме все по-често. Той настояваше да говорим с родителите на Петър, да търсим помощ от социалните служби. Аз исках просто да прегърна детето си и да ѝ дам време да приеме случилото се. Семейната ни атмосфера стана напрегната – вечерите преминаваха в мълчание или в тихи спорове.

В училище Яна спря да ходи. Класната ѝ звънеше всеки ден: „Г-жо Николова, Яна трябва да се върне! Ще изпусне матурите!“ Но как да я върна сред съучениците ѝ, когато тя самата не можеше да приеме себе си?

Една неделя сутрин Георги настоя: „Трябва да вземем решение! Или ще задържи детето и ще поеме отговорност, или…“ Не довърши изречението си. Яна го чу и избяга от вкъщи. Намерихме я след няколко часа при най-добрата ѝ приятелка Мария – разплакана, отчаяна.

Тогава разбрах – трябваше да спрем с натиска. Седнахме тримата на масата и просто слушахме Яна. Тя ни разказа за страха си от бъдещето, за мечтите си – да учи психология във Велико Търново, да пътува, да танцува на фестивали като всички свои приятели.

„Мамо, аз не съм готова за това дете! Чувствам се като затворник в собственото си тяло…“

Започнахме заедно да ходим на консултации при психолог. Постепенно Яна започна да приема ситуацията – не защото някой я принуди, а защото намери сили сама в себе си. Решихме заедно – ще задържи детето, но ще получи нашата подкрепа във всичко.

Родихме малката Елица през студения декември. Яна беше уплашена, но когато видя бебето за първи път, очите ѝ светнаха по начин, който никога не бях виждала досега.

Днес Яна все още е млада майка – понякога уморена, понякога ядосана на съдбата си. Но вече не е сама. Аз съм до нея във всяка безсънна нощ и всяка усмивка на Елица ни напомня защо си струваше всичко това.

Понякога се питам: Дали можехме да избегнем тази болка? Дали обществото ни е готово да подкрепи младите майки? А ти как би постъпил на мое място?