Да намериш изгубената любов: Историята на едно завръщане

– Къде си, Мария? – прошепнах в тъмното, докато държах в ръцете си избелялата снимка от детството ни. Беше късна нощ, а прозорецът на панелката в Люлин пропускаше само приглушените светлини на уличните лампи. Сърцето ми туптеше лудо – не от страх, а от онази болка, която никога не ме напусна, откакто тя изчезна от живота ми.

Бяхме на петнадесет, когато светът ни се преобърна. Мария живееше в съседния вход – срамежливо момиче с дълга черна коса и очи, които сякаш виждаха през мен. Баща ѝ беше починал внезапно – инфаркт, казаха. Майка ѝ се пропи още повече, а Мария все по-често идваше у нас, за да избяга от крясъците и счупените чаши. Помня как веднъж я намерих на стълбището, с разкървавена устна и празен поглед.

– Не казвай на никого, Мишо – прошепна тогава. – Ако разберат, ще ме вземат.

Но разбира се, че разбраха. Социалните дойдоха една сутрин, когато майка ѝ беше припаднала в кухнята. Мария плачеше и се държеше за мен с всичка сила. – Не ме оставяй! – викаше. Но аз бях само едно дете и не можех да направя нищо.

След това всичко се промени. Мария изчезна – казаха ми, че е в някакъв дом в Перник. Писах ѝ писма, но никога не получих отговор. Минаха години. Завърших училище, после се записах в Техническия университет, но нищо не ме радваше истински. Всяко момиче, което срещах, сравнявах с нея. Никоя не беше Мария.

Майка ми често ме питаше:
– Още ли мислиш за нея? Животът продължава, Мишо.
– За теб може би – отвръщах аз. – Но за мен не.

Веднъж, след поредната безсънна нощ, реших да я потърся. Започнах да звъня по институции, да пиша имейли до социалните служби. Повечето ми затваряха телефона или ми казваха, че нямат право да дават информация. Един ден обаче една жена от дома в Перник ми прошепна:
– Ако наистина я обичаш, потърси я в София. Осиновиха я семейство от Бояна преди десет години.

Сърцето ми подскочи. Бояна! Започнах да обикалям квартала – разпитвах съседи, продавачки в магазина, дори шофьора на автобус 64. Всички ме гледаха странно. Един ден обаче една възрастна жена ме спря:
– Търсиш Мария ли? Много хубаво момиче стана. Работи в една книжарница на центъра.

Не можех да повярвам! На следващия ден стоях пред малката книжарница на ул. „Граф Игнатиев“, ръцете ми трепереха. Видях я веднага – пораснала, красива, но с онази тъга в очите, която никога не беше напускала лицето ѝ.

Влязох плахо.
– Здравей… Мария?
Тя ме погледна учудено:
– Да? Мога ли да ви помогна?
– Аз съм… Мишо. От Люлин.

Очите ѝ се разшириха, устните ѝ потрепериха.
– Не може да бъде… Мишо? Ти ли си?

Стояхме един срещу друг, без да знаем какво да кажем. Сълзите ѝ потекоха по бузите.
– Мислех… че си ме забравил.
– Никога – прошепнах аз.

Започнахме да се виждаме често – разхождахме се из Борисовата градина, говорехме с часове за миналото и за всичко изгубено. Разказа ми за новото си семейство – добри хора били, но тя винаги се чувствала чужда. Майка ѝ починала от цироза преди години; баща ѝ така и не я потърсил повече.

Една вечер седяхме на пейка до езерото Ариана.
– Мишо… страх ме е – каза тя тихо.
– От какво?
– Че пак ще те загубя. Че животът ще ни раздели пак.

Прегърнах я силно.
– Този път няма да позволя.

Но съдбата имаше други планове. След няколко месеца Мария започна да се държи странно – затваряше се в себе си, избягваше срещите ни. Един ден я намерих пред книжарницата – плачеше безутешно.
– Какво става? – попитах я уплашено.
– Не мога повече… Не мога да бъда щастлива. Всичко ми тежи. Миналото… вината… страхът…

Опитах се да ѝ помогна – водих я при психотерапевт, говорих с осиновителите ѝ. Но тя все повече потъваше в депресията си. Един ден просто изчезна – остави ми писмо:
„Мишо,
Обичам те, но не мога да бъда тази, която заслужаваш. Миналото ми е твърде тежко. Прости ми.“

Седмици наред я търсих навсякъде – по болници, при приятели, дори в полицията подадох сигнал за изчезнал човек. Никой не знаеше къде е Мария.

Днес седя сам в стаята си и гледам старата снимка от детството ни. Питам се: можех ли да направя повече? Дали любовта ни беше достатъчна да пребори демоните на миналото?

А вие как мислите? Кога трябва да се борим докрай за някого и кога трябва да го пуснем?