Отгласите на неизказаната обич: История за пренебрежение и самота

„Не ми викай така, мамо! Не съм виновна, че татко пак се е напил!“ — гласът ми трепереше, а очите ми пареха от сълзи. Беше поредната вечер, в която се прибирах в празния апартамент в Люлин, където майка ми, Мария, седеше на кухненската маса с чаша чай, а баща ми, Георги, крещеше от другата стая. Бях на 21, но се чувствах като дете, което никога не е имало дом.

Винаги съм завиждала на приятелките си — на Катя, която всяка неделя вечеряше със семейството си; на Ива, чиято майка ѝ плетеше шалове през зимата. Аз имах само тишината и миризмата на евтин алкохол, която се носеше из коридора. Майка ми беше тиха сянка — винаги с наведена глава, винаги с извинения към баща ми, винаги с оправдания към мен. „Той не е лош човек, просто животът го пречупи“, повтаряше тя. А аз се чудех кога животът ще пречупи и мен.

Първият път, когато баща ми удари майка ми пред мен, бях на 12. Стоях в ъгъла на хола и стисках плюшеното си мече. Тя не издаде звук — само една сълза се търкулна по бузата ѝ. След това ме погледна и прошепна: „Всичко е наред, миличка.“ Но не беше наред. Никога не беше наред.

Годините минаваха, а аз се научих да се крия — в училище, в библиотеката, по улиците на София. Приятелите ми не разбираха защо никога не каня никого у дома. „Хайде, Деси, ще направим купон у вас!“, настояваше Вики. Усмихвах се и измислях поредното оправдание: „Майка ми е болна“, „Баща ми работи нощна смяна“. Истината беше, че се срамувах от всичко — от счупените чаши по пода, от виковете през стените, от тишината след бурята.

На 18 години реших да избягам. Събрах няколко дрехи в раницата си и тръгнах към гарата. Но когато стигнах до перона, ръцете ми трепереха толкова силно, че изпуснах билета си. Седнах на пейката и плаках — не защото не можех да избягам, а защото нямах къде да отида. Върнах се у дома по тъмно и никой не забеляза отсъствието ми.

След като завърших гимназията, започнах работа като сервитьорка в малко кафене до НДК. Там срещнах Стефан — първият човек, който ме погледна така, сякаш съм важна. „Защо винаги изглеждаш тъжна?“, попита ме веднъж. Не знаех какво да му кажа. Как да обясняш на някого, че тъгата ти е като стара дреха — толкова удобна и позната, че не можеш да я свалиш?

Стефан ме покани у тях за Коледа. Майка му ме прегърна още на прага и сложи пред мен чиния с топла баница. За първи път от години се почувствах част от нещо истинско. Но когато се прибрах вкъщи същата вечер, баща ми беше още по-пиян от обикновено. „Къде си била? С кой си била?“, крещеше той. Майка ми стоеше до прозореца и гледаше навън — сякаш ако гледа достатъчно дълго, ще изчезне.

Тази нощ реших да говоря с нея. „Мамо, защо стоиш тук? Защо позволяваш всичко това?“ Тя не ме погледна. „Това е моят живот, Деси. Ти си млада — ще си тръгнеш.“

Но аз не си тръгнах. Останах още три години — между стените на нашия апартамент, между страха и надеждата, че нещо ще се промени. Работех по две смени, учех задочно във Факултета по журналистика и всеки ден се питах дали някога ще бъда свободна.

Една вечер баща ми удари майка ми толкова силно, че тя падна на пода и остана там дълго време. Извиках бърза помощ. Докато чаках линейката, държах ръката ѝ и ѝ шепнех: „Ще те измъкна оттук.“ Но тя само поклати глава: „Не можеш да спасиш някой, който не иска да бъде спасен.“

След този случай майка ми замина при сестра си в Пловдив. Баща ми остана сам — и аз с него. Мислех си, че може би сега ще се промени; че може би ще поиска да говорим като баща и дъщеря. Но той просто потъна още повече в бутилката.

На 21 години вече бях напълно сама. Родителите ми бяха живи — но сякаш никога не са били до мен. Всяка вечер се прибирах в празния апартамент и слушах ехото на неизказаните думи: „Обичам те“, „Гордея се с теб“, „Извинявай“. Думи, които никога не чух.

Понякога си мисля какво ли щеше да бъде, ако бях родена в друго семейство — ако имах майка като тази на Стефан или баща като този на Катя. Но после си спомням думите на майка ми: „Това е моят живот.“ И разбирам — това е и моят живот.

Сега пиша тази история от малката си стая под наем в Студентски град. Все още работя в кафенето и уча за изпити. Понякога виждам майка ми по Вайбър — тя изглежда по-спокойна в Пловдив. Баща ми не съм виждала от месеци.

Питам се: Може ли човек да прости на родителите си за това, че са го оставили сам? Или самотата е просто част от порастването? Какво мислите вие?