На осемнадесет – когато светът на сина ми се преобърна: История за неочакваната бременност

– Мамо, трябва да ти кажа нещо… – гласът на Даниел трепереше, а очите му не смееха да срещнат моите. Стоеше на прага на кухнята, стиснал ръцете си така силно, че кокалчетата му побеляха. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на малката ни къща в Лясковец.

Сърцето ми се сви. Майчинският инстинкт веднага усети, че нещо не е наред. – Какво има, Дани? – попитах тихо, опитвайки се да не покажа страха си.

Той преглътна тежко. – Мария… Мария е бременна.

Времето спря. Чух само тиктакането на стенния часовник и далечния лай на съседското куче. Думите му се забиха в мен като нож. Даниел – моето момче, което още мирише на дете, което до вчера се караше с малката си сестра за дистанционното… Ще става баща?

– Какво? – прошепнах, сякаш ако го кажа по-тихо, няма да е истина.

– Мамо, моля те… Не знам какво да правя. – Гласът му се пречупи.

В този момент влезе и мъжът ми, Георги. Видя лицата ни и веднага усети напрежението. – Какво става тук?

– Мария е бременна – казах аз вместо Даниел. Гласът ми беше чужд.

Георги замръзна. После избухна: – Това ли научи от мен? Това ли е примерът, който ти дадох? На осемнадесет!

Даниел се сви още повече. Аз се опитах да го защитя: – Георги, не е моментът…

– Не е моментът? Кога ще е моментът? Когато всички в града започнат да шушукат за нас? Когато майка ти не може да излезе до магазина без да я гледат накриво?

Сълзите напираха в очите ми. В малкия ни град новините се разпространяват по-бързо от вятъра. Знаех какво ни чака – съседките ще започнат да шепнат зад гърба ми, приятелките ми ще ме гледат със съжаление или укор. А аз… аз трябваше да съм силна заради Даниел.

Седнах до него и хванах ръката му. – Ще минем през това заедно. Но трябва да говориш с Мария и с нейните родители.

– Те вече знаят… Баща ѝ беше бесен. Заплаши ме…

Георги изруга тихо. – И какво ще правите? Ще се жените ли? Ще зарежеш училището?

– Не знам… Не знам! – извика Даниел и избяга в стаята си.

Останахме сами с Георги. Той седна тежко до мен и скри лице в ръцете си. – Как стана така? Всичко правихме както трябва…

– Животът не пита – прошепнах.

Следващите дни бяха кошмар. Мария идваше у нас с подпухнали очи, а майка ѝ отказваше да говори с мен. В училище Даниел стана обект на подигравки и злобни коментари. Учителката по литература го извика след час и му каза: „Не си първият, но помисли добре какъв пример ще дадеш на другите.“

Вечерите вкъщи бяха изпълнени с тишина и напрежение. Малката ми дъщеря, Ива, усещаше всичко и ме питаше: – Мамо, защо всички са тъжни?

Не знаех какво да ѝ кажа.

Една вечер седнах до Даниел на леглото му. Той гледаше тавана със зачервени очи.

– Страх ме е, мамо… Не съм готов за това.

– Никой не е готов – казах му тихо. – Но понякога животът ни хвърля в дълбокото и трябва да плуваме.

– Ами ако не мога? Ако проваля всичко?

Прегърнах го силно. – Ще бъда до теб. Каквото и да стане.

С Георги започнахме да говорим по-често за бъдещето на Даниел и Мария. Той настояваше да работи през лятото във фабриката, за да спести пари. Аз пък търсех информация за подкрепа на млади родители.

Една неделя цялото семейство на Мария дойде у нас. Седнахме около масата – напрежението беше осезаемо.

– Нашата дъщеря няма да бъде сама – каза баща ѝ строго. – Но очакваме синът ви да поеме отговорност.

Георги кимна мрачно: – Ще направим всичко възможно децата ни да не повтарят нашите грешки.

Мария тихо прошепна: – Не искам сватба от страх или срам… Искам Даниел да е до мен, защото го иска.

Даниел я хвана за ръка: – Ще бъда до теб. Обещавам.

Тогава разбрах – колкото и трудно да ни бъде, това дете ще бъде обичано.

Минаха месеци. Мария роди момиченце – нарекоха я Надежда. Всяка сутрин я гледам как спи в люлката до прозореца и си мисля: дали щяхме да сме по-щастливи без тази буря? Или точно тя ни направи истинско семейство?

Понякога се питам: колко от нас са готови да простят грешките на децата си и да ги подкрепят безусловно? А вие бихте ли могли?