Снаха ми не ми вярва и ме обвинява в измама – една седмица след като синът ми сподели за проблемите им

– Как можа, бабо Ели, да го направиш? – гласът на Мария трепереше по телефона, а аз едва държах слушалката с изтръпнали пръсти. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад панелките на Люлин, а аз седях сама в кухнята, с чаша чай и стария си телефон, който отдавна трябваше да сменя.

– Какво съм направила, Мария? – попитах тихо, усещайки как сърцето ми се свива. Вече знаех, че нещо не е наред – от седмица Димитър беше мрачен, а снахата ми избягваше да ми говори.

– Не се прави на невинна! Изчезнаха 300 лева от чекмеджето в спалнята. Само ти беше у нас миналата седмица! – думите ѝ бяха като шамар. За миг не можах да дишам.

– Мария, аз никога не бих посегнала на вашите пари! – гласът ми се пречупи. – Аз съм ти майка, поне малко уважение…

– Не си ми майка! – изкрещя тя и затвори.

Останах сама, с тишината, която тежеше повече от всяка обида. Сълзите ми потекоха по бузите. Пенсията ми стига едва за хляб и лекарства. От години събирам по малко в бурканче, за да си купя нов телефон – този вече едва работи. Но никога не бих взела чужди пари, особено от сина си.

Седмица по-рано Димитър дойде при мен. Беше уморен и притеснен.

– Мамо, не знам какво да правя с Мария – каза той и се отпусна на дивана. – Постоянно ме подозира, че ѝ изневерявам. Проверява телефона ми, паролите… Не мога да дишам.

Погалих го по косата, както когато беше малък.

– Говори с нея, Митко. Семейството е доверие. Ако го няма, всичко се руши.

Той само въздъхна и замълча.

Сега обаче всичко се обърна срещу мен. Обвинена в кражба! Аз, която съм гледала Димитър сама след като баща му ни напусна заради друга жена. Аз, която съм работила по две смени в шивашкия цех, за да не му липсва нищо.

На следващия ден Димитър дойде сам. Очите му бяха зачервени.

– Мамо… Мария настоява да не идваш повече у нас. Казва, че ако не върнеш парите, ще подаде жалба в полицията.

Погледнах го право в очите:

– Митко, ти вярваш ли, че съм способна на такова нещо?

Той замълча дълго. Това мълчание ме уби повече от думите на Мария.

– Не знам вече на кого да вярвам… – прошепна той.

В този момент сякаш всичко рухна. Синът ми не вярваше в мен. Снахата ме мразеше. Останах сама с болката си и с бурканчето стотинки за нов телефон.

Дните минаваха бавно. Съседките започнаха да шушукат зад гърба ми. В кварталната бакалия продавачката ме гледаше странно. Дори приятелката ми Пенка ме попита:

– Ели, вярно ли е това, дето се говори?

– Не е вярно! – извиках през сълзи. – Никога не бих направила такова нещо!

Но кой ли щеше да ми повярва? В малкия свят на панелния блок думите се разпространяват бързо като пожар.

Една вечер чух шум пред вратата. Излязох и видях Мария да стои с куфарче в ръка и малкия Георги до нея.

– Може ли да останем тук за няколко дни? – попита тя тихо, без да ме погледне в очите.

Пуснах ги вътре без дума. Георги се хвърли на врата ми:

– Бабо Ели! Много ми липсваше!

Сърцето ми се стопли за миг. Но Мария стоеше като чужда.

През нощта я чух да плаче в кухнята. Отидох при нея.

– Какво става, Мария?

– Димитър… откриха му любовни съобщения в телефона – прошепна тя. – Излъгал ме е… А аз те обвиних теб…

Погледнах я дълго. Болката беше огромна, но някак си я разбирах. Страхът от предателството може да заслепи човек до лудост.

– Всички грешим, Мария – казах тихо. – Но думите остават завинаги.

На сутринта тя ми подаде плик с 300 лева.

– Намерих ги между дрехите на Георги… Съжалявам…

Прегърнах я силно. Не знам дали ще мога да ѝ простя напълно някога. Но знам едно: семейството е най-ценното нещо и трябва да се пази.

Сега седя сама в кухнята и гледам бурканчето със стотинки за нов телефон. Чудя се: Кога загубихме доверието един в друг? И дали някога ще го върнем? Какво бихте направили на мое място?