На детската площадка: Когато защитата на дъщеря ми ме накара да се срамувам от себе си

— Мамо, защо онова момче ме блъсна? — гласът на Елица трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стояхме до люлките в градинката зад блока, където всяка вечер се събираха майки, баби и деца. Беше един от онези топли майски дни, когато въздухът ухае на липа, а слънцето залязва бавно зад панелните блокове.

Погледнах към нея — малката ми Елица, само на три години, с руси къдрици и огромни кафяви очи. Сърцето ми се сви. Видях как преди минута едно по-голямо момче — Виктор, синът на съседката Мария — я блъсна грубо от пързалката. Никой не реагира. Мария си говореше по телефона, а другите майки се преструваха, че не виждат.

— Не се притеснявай, мамо е тук — казах ѝ тихо, но вътре в мен вече кипеше буря. Не бях от майките, които се месят във всяка детска свада, но този път нещо в мен преля.

Отидох при Виктор, който вече се катереше по въжената стена.

— Викторе! — гласът ми прозвуча по-рязко, отколкото исках. — Защо блъсна Елица? Това не е хубаво!

Той ме погледна с безразличие и сви рамене. Мария най-накрая свали телефона от ухото си.

— Какво става тук? — попита тя с раздразнение.

— Синът ти блъсна дъщеря ми — казах, опитвайки се да запазя спокойствие. — Моля те, кажи му да не го прави повече.

Мария ме изгледа от глава до пети.

— Децата са деца. Ще се оправят сами. Не ги учете да са лигльовци — каза тя високо, така че всички да чуят.

Усетих как бузите ми пламват. Всички майки млъкнаха и впериха поглед в нас. Чух някой да прошепва: „Пак ли тя ще прави скандал?“

— Не е въпрос на лигавене! — гласът ми трепереше от гняв. — Ако не научим децата си на уважение сега, кога?

Мария се изсмя:

— Ако имаш проблем с възпитанието на дъщеря си, не го прехвърляй върху моето дете!

В този момент не издържах. Избухнах:

— Ако ти беше гледала повече детето си, нямаше да има такива проблеми!

Тишината беше оглушителна. Елица ме гледаше с огромни очи, а Виктор се скри зад майка си. Усетих как всички ме гледат осъдително. В този миг осъзнах какво направих — бях станала точно това, което винаги съм мразела: майката, която крещи на площадката и обвинява другите.

Прибрах Елица и тръгнахме към вкъщи. Тя мълчеше и стискаше ръката ми силно.

Вкъщи баща ѝ, Петър, ни посрещна с усмивка:

— Как мина разходката?

Погледнах го и избухнах в сълзи.

— Скарах се с Мария пред всички… Не знам какво ми стана…

Той ме прегърна:

— Понякога е трудно да останеш спокоен, когато става дума за детето ти.

Но аз не можех да се успокоя. През цялата вечер мислех за случилото се. В главата ми се въртяха думите на Мария и осъдителните погледи на другите майки. Започнах да се питам: дали прекалих? Дали защитих Елица или просто показах слабостта си?

На следващия ден не посмях да изляза на площадката. Гледах през прозореца как другите деца играят, а Елица стоеше до мен и питаше:

— Мамо, ще ходим ли пак при децата?

Не знаех какво да ѝ кажа. Чувствах се виновна пред нея — че я лишавам от приятелства заради собствената си гордост и страх от осъждане.

Вечерта майка ми ми се обади:

— Чух, че си имала проблем на площадката…

Разказах ѝ всичко през сълзи.

— Знам, че ти е тежко — каза тя. — Но понякога трябва да оставим децата сами да решават конфликтите си. Не винаги можем да ги защитим от всичко.

Думите ѝ ме удариха като гръм. Цяла нощ не спах. На сутринта реших да говоря с Елица.

— Знаеш ли, мамо… Понякога хората правят лоши неща, но това не значи, че са лоши хора. И мама понякога греши…

Тя ме погледна сериозно:

— Аз пак искам да играя с децата.

Прегърнах я силно и усетих как тежестта в гърдите ми леко намалява.

На следващия ден събрах смелост и излязохме отново на площадката. Мария ме изгледа студено, но аз само кимнах леко и седнах на пейката. Оставих Елица сама да избере с кого да играе. Този път останах настрана и наблюдавах.

Видях как тя сама намери начин да се включи в игрите на другите деца. Не всичко беше идеално — Виктор пак беше груб понякога, но този път тя сама му каза: „Не ме блъскай!“. И той я чу.

Вечерта я попитах:

— Как беше днес?

— Добре! Аз мога сама! — каза тя гордо.

Седнах до прозореца с чаша чай и се замислих: Кога защитата преминава границата и се превръща в пречка? Дали понякога нашият страх не вреди повече на децата ни от самите конфликти?

А вие как бихте постъпили? Къде е границата между това да защитиш детето си и да му позволиш само да се справя?