Сълзи в кухнята: Когато любовта се превръща в състезание

— Пак ли си сложила толкова много сол, Мария? — Гласът на Петър проряза тишината като нож. Всички на масата замръзнаха. Майка му, леля Станка, дори малката ни дъщеря Ива спря да си играе с вилицата. Стоях до печката, с престилка, ръцете ми трепереха. Бях прекарала целия ден в кухнята — месих, рязах, готвих. Исках всичко да е перфектно. Защото тази вечер беше специална: първата семейна вечеря от години насам, на която всички щяхме да сме заедно.

Петър е професионален готвач. Работи в един от най-реномираните ресторанти в София. Всички го уважават, а клиентите му се възхищават. Винаги съм знаела, че не мога да се меря с неговите умения, но се стараех. Той понякога ми показваше техники, обясняваше ми какво значи баланс на вкусовете, как се прави сос без бучки. Но тази вечер исках да го изненадам — сама, без помощ.

— Мамо, вкусно е! — прошепна Ива и ме погледна с големите си кафяви очи. Усмихнах й се насила.

— Не се лъжи, Ива — Петър не спираше. — Ако искаш да научиш нещо за готвенето, гледай мен. Мария просто няма усет.

Сърцето ми се сви. Леля Станка се опита да смени темата:

— Петре, разкажи ни за новото меню в ресторанта!

Но той вече беше започнал да анализира всяко ястие на масата — сармите били прекалено кисели, мусаката суха, десертът „прекалено сладък за истинския вкус“. Чувах само думите му като удари по самочувствието ми. Майка му ме погледна със съжаление:

— Не му обръщай внимание, Марийче. Той е такъв от малък.

Но аз не можех да не обръщам внимание. Всяка негова дума беше като игла в сърцето ми. Бях вложила цялата си любов и усилия в тази вечеря — не заради храната, а заради семейството ни.

След като всички си тръгнаха, останах сама в кухнята. Петър прибираше чиниите мълчаливо. Не издържах:

— Защо трябваше да ме унижаваш пред всички?

Той въздъхна:

— Ако искаш да се научиш, трябва да приемаш критика.

— Това не беше критика, Петре! Това беше подигравка!

Той ме погледна студено:

— Не можеш да очакваш похвала за нещо, което не е добре направено.

Сълзите ми потекоха. Не можех да повярвам, че човекът, когото обичам и за когото правя всичко, може да бъде толкова жесток. Спомних си първите ни години заедно — как готвехме заедно в малката ни квартира, как се смеехме на провалени опити за кекс и как той ме прегръщаше след всяка неуспешна рецепта.

Сега всичко беше различно. Сякаш любовта ни се беше превърнала в състезание — кой е по-добър, кой ще получи повече признание.

На следващия ден майка ми дойде на гости. Видя червените ми очи и ме прегърна:

— Миличка, не позволявай на никого да ти руши самочувствието. Дори на Петър.

— Но аз го обичам… Искам да съм добра за него.

— А той добър ли е към теб?

Замълчах. Не знаех какво да отговоря.

Вечерта Петър се прибра късно. Седнахме мълчаливо на масата. Този път аз не бях готвила — поръчахме пица. Той погледна кутията с недоволство:

— Това ли ще ядем?

— Да — казах тихо. — Днес не ми се готви.

Той не каза нищо повече. Ядохме в тишина.

Дните минаваха, а между нас зееше пропаст. Започнах да избягвам кухнята, а той все по-често ядеше навън или сам си приготвяше храна. Ива усещаше напрежението и често идваше при мен:

— Мамо, кога пак ще направиш онези сладки с мармалад?

— Когато имам настроение, слънце.

Една вечер я намерих да рови из шкафовете с брашно и захар.

— Искам да ти помогна! — каза тя с усмивка.

Тогава осъзнах: ако позволя на страха от критика да ме парализира, ще загубя не само себе си, но и радостта от малките неща с дъщеря си.

Започнахме да готвим заедно — само двете. Първо сладкиши, после супи и мусака. Смяхме се на разсипаното брашно и изгорелите бисквити. Не беше важно дали всичко е перфектно — важно беше времето заедно.

Петър забеляза промяната:

— Виждам, че пак готвиш…

— Да — отвърнах спокойно. — Но вече не го правя заради теб.

Той замълча дълго:

— Може би… може би трябваше да бъда по-мек с теб.

Погледнах го право в очите:

— Не търся съвършенство. Търся уважение.

Тази вечер той не каза нищо повече. Но аз знаех — вече няма да позволя на ничии думи да определят стойността ми.

Понякога се питам: колко често жертваме себе си в името на чуждото одобрение? И струва ли си? Какво мислите вие?