След смъртта на съпруга ѝ, свекърва ми поиска да се нанесе при нас: На 55 е, а вече се държи като безпомощна

– Пак ли ще стоиш цял ден пред телевизора, Мария? – не издържах и повиших тон, докато минавах покрай хола. Беше едва десет сутринта, а тя вече беше завита с одеялото, с чаша чай в ръка и поглед, вперен в някакъв стар сериал.

– Не ми е добре, Ралица – въздъхна тя драматично. – Главата ме боли, а и сърцето ми е тежко. Какво да правя сама в тази възраст?

Погледнах я за секунда – 55-годишна жена, здрава, жизнена до преди година, а сега сякаш се беше превърнала в сянка на себе си. Но само когато съпругът ми, Димитър, беше наоколо. Когато бяхме сами, често я чувах да говори по телефона с приятелки, да се смее и да обсъжда последните клюки от квартала. Но щом той се прибираше от работа, тя отново ставаше „болна“ и „самотна“.

Всичко започна преди шест месеца. След като свекър ми почина внезапно от инфаркт, Мария остана сама в апартамента им в Люлин. Първите седмици идвахме често – носехме храна, помагахме ѝ да оправи документите, но тя все повече настояваше да не си тръгваме. Една вечер Димитър ми каза:

– Мисля, че майка трябва да дойде да живее при нас. Не може сама. Страх ме е за нея.

– Мите, тя е на 55! Не е безпомощна старица! – опитах се да запазя спокойствие. – Има приятелки, има живот. Просто ѝ е трудно сега.

– Не разбираш – прекъсна ме той. – Тя винаги е била зависима от баща ми. Не може сама.

Така Мария се нанесе при нас. Първите дни бяха изпълнени с напрежение – тя настояваше да ѝ сервирам закуската в леглото, оплакваше се от всичко: че възглавницата е твърда, че кафето не е като нейното, че мирише на чуждо. Опитах се да бъда търпелива – загубата на съпруг не е малко нещо. Но с времето започнах да усещам как домът ни вече не е наш.

Вечерите станаха кошмарни. Димитър се прибираше уморен от работа и веднага Мария започваше:

– Мите, пак ме боляха ставите днес. Ралица не ми помогна с прането. Не мога сама.

Той ме гледаше укорително:

– Защо не ѝ помагаш повече? Тя е майка ми!

– Защото не е инвалид! – изкрещях една вечер. – Защото когато те няма, тя си прави кафе и говори с приятелки по два часа! Само пред теб е болна!

Мария се разплака драматично:

– Никой не ме разбира! Останах сама на този свят!

Тогава Димитър избухна:

– Ако не можеш да проявиш малко човечност към майка ми, не знам как ще продължим заедно!

Сълзите ми потекоха безконтролно. Чувствах се изолирана в собствения си дом. Дори децата започнаха да усещат напрежението – дъщеря ни Виктория все по-често се затваряше в стаята си, а малкият Георги питаше защо баба винаги е тъжна.

Опитах се да говоря с Мария открито:

– Мария, разбирам, че ти е тежко. Но всички страдаме по някакъв начин. Моля те, опитай се да бъдеш малко по-самостоятелна.

Тя ме погледна с ледени очи:

– Ти никога няма да разбереш какво е да изгубиш всичко.

– Не съм изгубила съпруг, но губя семейството си заради теб – прошепнах аз.

Седмиците минаваха и ситуацията ставаше все по-нетърпима. Мария започна да звъни на Димитър по време на работа:

– Мите, Ралица не ми даде лекарствата навреме…
– Мите, Ралица забрави да ми купи кисело мляко…

Веднъж го чух как казва на колега:

– Извинявай, майка ми пак има проблеми…

Започнах да се чувствам като чужденец в собствения си дом. Приятелките ми спряха да идват на гости – „Не искаме да притесняваме свекърва ти“, казваха те. Дори майка ми забеляза промяната:

– Ралице, ти не си същата…

Една вечер седнахме с Димитър на терасата.

– Мите… така не може повече. Или тя ще започне да се държи като възрастен човек, или аз ще си тръгна.

Той замълча дълго.

– Не знам какво да правя… Тя е майка ми…

– А аз? Аз не съм ли ти семейство?

Той ме погледна уморено:

– Всички сте ми семейство…

На следващия ден реших да говоря с Мария за последно.

– Мария, ако искаш да останеш тук, трябва да започнеш да уважаваш нашето пространство и нашите правила. Не мога повече така.

Тя ме изгледа обидено:

– Ще си намеря старчески дом! Щом ви преча!

– Никой не ти казва да си тръгваш. Просто искам малко уважение към мен и към децата.

Тя замълча за първи път от месеци.

Минаха няколко дни в напрегнато мълчание. После една сутрин я видях как си прави кафе сама и говори по телефона със смях. Когато ме видя, млъкна веднага.

Може би никога няма да бъдем истинско семейство. Може би болката ѝ е истинска… или просто страхът от самота я кара да търси внимание по този начин.

Понякога се питам: Кога състраданието към другия прераства в самоунищожение? И къде е границата между помощта и манипулацията? Какво бихте направили на мое място?