След развода: Когато битката за дом и кола ме лиши от внуците ми

– Не! Не може да вземеш и къщата, и колата! – гласът ми трепереше, докато гледах Мария право в очите. Снахата ми стоеше срещу мен, с ръце на кръста, а синът ми – моят Иван – седеше мълчаливо на ръба на дивана, с поглед вперен в пода. В този момент времето сякаш спря. Мъжът ми, Петър, стоеше до мен, стискайки ръката ми толкова силно, че пръстите ми побеляха.

– Това не е твоя работа, Цветана! – отвърна Мария с леден тон. – Аз съм майката на тези деца и ще решавам какво е най-добре за тях!

Сърцето ми се сви. Внуците ми – малката Елица и палавият Георги – бяха всичко за мен. Откакто се родиха, животът ми се въртеше около тях. Всяка събота ги водех в парка, учех Елица да плете гривни, а Георги – да кара колело. Но сега, когато разводът между Иван и Мария стана неизбежен, всичко се разпадна.

Мария поиска не само къщата, която купихме с Петър преди години и която дадохме на Иван, но и семейната кола. Адвокатите й бяха безмилостни. Иван беше съсипан – не можеше да повярва, че жената, с която сподели десет години от живота си, сега го гледа като враг.

– Мамо, не се меси… – прошепна Иван, но аз не можех да мълча. Виждах как го изцеждат, как го карат да се чувства виновен за всичко.

– Мария, мисли за децата! Те имат нужда от баща си, а не от война за имоти! – опитах се да я убедя.

– Ти не разбираш! – изкрещя тя. – Ти винаги си била срещу мен! Никога не ме прие като част от семейството!

Тези думи ме пронизаха. Вярно ли беше? Винаги съм се старала да бъда добра свекърва. Помагах им финансово, гледах децата, когато Мария работеше до късно. Но може би съм прекрачила границата някъде по пътя.

Седмици наред домът ни беше поле на битка. Адвокати идваха и си отиваха, документи се разнасяха напред-назад. Иван отслабна, очите му потъмняха от безсънни нощи. Петър се опитваше да ни успокои:

– Цвети, ще мине и това… Децата ще разберат истината един ден.

Но аз не вярвах. Знаех какво може да направи една обидена жена.

Когато съдът присъди къщата и колата на Мария, Иван рухна. Остана само с дрехите си и една малка стая под наем в „Люлин“. А най-лошото беше решението за попечителството: Мария получи основното право върху децата. Вижданията на Иван бяха ограничени до два уикенда в месеца.

Опитах се да говоря с Мария след делото:

– Моля те… Позволи ми поне да виждам Елица и Георги. Те са ми всичко!

Тя ме изгледа студено:

– Не заслужаваш това право. Ти избра страната на Иван. Отсега нататък нямаш място в живота ни.

Вратата се затвори пред лицето ми. Останах на стълбите, стиснала снимката на внуците си в ръка.

Дните станаха безкрайни. С Петър седяхме в тишината на празната къща. Празниците минаваха без детски смях. Подаръците за Елица и Георги стояха недокоснати в шкафа.

Понякога Иван идваше при нас – мълчалив, прегърбен от вина и болка.

– Мамо… Ако не беше се намесила… Може би Мария щеше да бъде по-милостива…

Тези думи ме убиваха. Започнах да се съмнявам във всичко – дали постъпих правилно? Дали трябваше да оставя нещата да се развият сами?

Една вечер чух Петър да плаче тихо в кухнята. Никога не го бях виждала така – силният ми мъж беше пречупен.

– Цвети… Какво ни остана? Всичко дадохме за това семейство…

В този момент разбрах: понякога справедливостта няма място в семейните войни. Понякога любовта към децата ни кара да правим грешки.

Сега всяка сутрин гледам снимките на Елица и Георги и се питам: ще дойде ли денят, когато ще чуя отново гласчетата им? Ще мога ли някога да поправя тази пропаст между нас?

Кажете ми – струва ли си да се бориш за истината, ако цената е самотата? Как бихте постъпили на мое място?