Синът ми и снаха ми не искат да напуснат апартамента, който им дадохме временно

– Не мога да повярвам, че пак ще говорим за това, Мария! – гласът на съпруга ми Петър трепереше от напрежение, докато затваряше вратата след себе си. Беше късен следобед, а слънцето се прокрадваше през пердетата на малката ни кухня. Аз стоях до прозореца, стиснала чашата си с чай, и се опитвах да не избухна.

– Петре, не можем повече така. Обещахме им една година, а вече минаха три! – прошепнах, сякаш се страхувах някой да не ни чуе.

Той въздъхна тежко и седна срещу мен. – Знам, Мария. Но това е нашият син. Как да го изгоним?

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Даниел – синът ни. Сърцето ми се сви. Отговорих с треперещ глас:

– Здравей, мамо. – Гласът му беше уморен, но твърд. – Исках да ти кажа, че тази седмица няма да можем да дойдем до вас. Много работа имаме с Елена.

– Дани, трябва да поговорим сериозно – прекъснах го аз. – За апартамента…

– Мамо, моля те! Не започвай пак! Знаеш колко ни е трудно. Наемите са безумни, а Елена още не може да си намери постоянна работа. Само още малко време ни трябва.

Затворих телефона с усещането, че някой ме е ударил в стомаха. Петър ме гледаше безмълвно.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и си спомнях първите дни, когато Даниел и Елена дойдоха при нас с молба за помощ. Бяха млади, ентусиазирани, но животът в София ги беше смазал – ниски заплати, високи наеми, несигурност. Тогава решихме да им дадем двустайния апартамент в Люлин, който бяхме купили с Петър преди години като инвестиция. „Само за една година“, казахме си. „Да стъпят на краката си.“

Но годината мина неусетно. После още една. И още една. Всеки път, когато заговорехме за връщане на апартамента, Даниел намираше ново оправдание: „Елена е болна“, „Аз съм без работа“, „Скоро ще се оправим“.

Съседите започнаха да питат защо не даваме апартамента под наем – „Голяма загуба е такава хубава квартира да стои без доход“. А ние с Петър се чудехме как ще плащаме собствените си сметки с пенсиите си.

Една неделя решихме да отидем до апартамента без предупреждение. Когато отворихме вратата, ни посрещнаха разхвърляни обувки и детски играчки по пода – оказа се, че Елена е бременна и вече имат малко дете! Никога не ни бяха казали.

– Мамо, тате… – Елена стоеше на прага с бебето на ръце и очите й бяха пълни със сълзи. – Моля ви… Не ни гонете сега…

Петър се обърна към мен безпомощно. Аз усетих как гневът ми се смесва със съжаление и вина.

– Не ви гоним – казах тихо. – Но трябва да разберете и нас. Не можем повече така.

Даниел се появи от кухнята и започна да обяснява колко трудно е всичко – детска градина няма места, работата му е несигурна, а Елена още кърми.

– Добре – прекъснах го аз. – Но докога? Докога ще живеете на наш гръб? А ние какво ще правим?

Той замълча и сведе глава.

Върнахме се у дома без отговори. Седнахме на масата и дълго мълчахме.

– Може би сме ги разглезили… – прошепна Петър.

– Или просто животът е станал прекалено труден за младите… – отвърнах аз.

Дните минаваха в напрежение. Всеки разговор със сина ни завършваше със сълзи или скандал. Съседите започнаха да шушукат зад гърба ни. Роднините ни обвиняваха, че сме прекалено меки или прекалено строги.

Една вечер получих писмо от банката – трябваше спешно да покрием разходи по ремонта на нашия апартамент, а парите ги нямахме. Тогава разбрах: трябваше да избера между собственото си спокойствие и желанието да помогна на детето си.

Събрах смелост и написах писмо до Даниел и Елена:

„Скъпи деца,
Знаем колко ви е трудно, но и ние имаме нужда от сигурност и спокойствие на старини. Даваме ви срок до края на годината да намерите ново жилище или да започнете да плащате пазарен наем. Надяваме се да разберете нашата позиция.
Обичаме ви! Мама и тате“

Отговорът дойде след дни – Даниел беше обиден, Елена плачеше по телефона. Но този път не отстъпихме.

Сега стоя до прозореца и гледам как слънцето залязва над панелните блокове на София. В главата ми ехти въпросът: Кога помощта към децата ни се превръща във вреда? И има ли изобщо правилен отговор в такава ситуация?

Какво бихте направили вие? Щяхте ли да изгоните собственото си дете от дома му?