Къщата на мама: Завещание, което разкъса семейството ми

„Не мога да повярвам, че ще вземеш половината от къщата, Андрей! Ти имаш всичко, а аз… аз едва свързвам двата края!“ — гласът на Виктория трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоях в хола на свекърва ми, където още миришеше на нейните любими рози, и се чудех как така един подписан лист хартия може да разруши всичко, което някога сме наричали семейство.

Андрей, моят съпруг, мълчеше. Стиснал юмруци, гледаше в пода. Знаех, че вътре в него бушува буря. Беше израснал в тази къща — всяка драскотина по стената, всяка снимка по рафтовете носеше спомен за детството му. Но сега всичко това се превръщаше в поле на битка.

Аз съм Мария — снаха в това семейство от петнайсет години. Винаги съм била „миротворецът“, онази, която гаси пожари и лепи счупеното. Но този път пожарът беше твърде голям.

Погледнах към масата, където лежеше завещанието. Черно на бяло: „Оставям къщата си на децата си — Виктория и Андрей, по равно.“ Толкова просто. Толкова жестоко.

Виктория живееше в малък панелен апартамент в Люлин с двете си деца. След развода ѝ животът не беше лесен — работеше на две места, за да плаща сметките. Андрей и аз имахме собствен бизнес, хубав апартамент в центъра и стабилен доход. Но мама беше решила — по равно.

„Мамо винаги те е обичала повече!“, изкрещя Виктория. „Ти никога не си имал нужда от нищо! А аз… аз се боря всеки ден!“

Андрей най-накрая проговори:
— Това е нейното решение. Не мога да го променя.

— Можеш! Можеш да ми оставиш къщата! — настоя тя. — За теб това са просто пари. За мен е дом!

В този момент усетих как нещо се къса вътре в мен. Спомних си всички онези вечери, когато мама ни събираше около масата с топла баница и чай от липа. Как се смеехме, как си разказвахме истории… А сега?

Седнах до Виктория и хванах ръката ѝ:
— Вики, разбирам те… Но не можем да върнем мама. Не можем да върнем времето назад. Можем само да решим как ще продължим напред.

Тя дръпна ръката си:
— Ти не разбираш! Ти никога няма да разбереш какво е да се страхуваш дали ще имаш пари за храна! За теб всичко е лесно!

Замълчах. Не можех да ѝ отговоря. Не бях живяла нейния живот.

Дните след това бяха кошмарни. Телефонът не спираше да звъни — роднини, съседи, дори приятели се намесиха. Всеки имаше мнение: „Андрей трябва да отстъпи!“, „Виктория е неблагодарна!“, „Парите развалят всичко!“

Една вечер седяхме с Андрей на балкона ни в центъра на София. Гледах светлините на града и усещах тежестта на решението, което трябваше да вземем.

— Какво ще правим? — попитах тихо.

Той въздъхна:
— Не знам… Ако ѝ оставя къщата, ще се почувствам сякаш предавам мама. Ако не ѝ я дам, ще изгубя сестра си завинаги.

— А ако я продадете и си разделите парите? — предложих плахо.

— Тя няма къде да отиде… — прошепна той.

В този момент разбрах: няма правилно решение. Има само болка и загуба.

На следващия ден Виктория дойде при нас. Очите ѝ бяха подпухнали от плач.

— Мислих много… — започна тя. — Знам, че няма как да върнем мама. Но не искам да загубя и теб, Андрей. Ако можеш… ако можеш да ми дадеш твоя дял като заем… ще ти го върна някой ден. Просто… не мога да напусна този дом.

Андрей я прегърна. За първи път от седмици видях сълзи в очите му.

— Ще ти помогна, Вики. Не заради парите… а заради мама.

Тогава разбрах: понякога семейството е по-важно от всяко наследство. Но белезите остават.

Сега често се питам: струва ли си едно завещание да разруши цял живот спомени? Или трябва да намерим сили да простим и да продължим напред? Какво бихте направили вие?