Дадохме всичко за децата си, а сега съм сама: Историята на една българска майка

– Мамо, няма как да дойда този месец. Работата е много, а и малкият е болен. Ще ти звънна пак другата седмица, добре ли си? – Гласът на дъщеря ми Мария прозвуча уморено и далечно, сякаш не говореше с майка си, а с някой случаен познат.

Затворих телефона и се загледах в празната стая. Тишината беше оглушителна. Винаги съм си мислила, че старостта ще е време за почивка, за сладки приказки с внуците, за топлина и уют. Вместо това, стените на апартамента ми в Люлин сякаш се приближаваха все повече и повече, притискайки ме с тежестта на самотата.

Когато бях млада, животът ми беше изпълнен с шум и смях. Със съпруга ми Георги работехме неуморно – той като шофьор на автобус, аз като учителка в детската градина. Вечерите ни минаваха в разговори за бъдещето на децата ни – Мария и Петър. Искахме да им дадем всичко, което ние нямахме: образование, сигурност, любов. Спестявахме всяка стотинка, отказвахме си почивки и нови дрехи, само и само те да имат по-добър живот.

Помня как Мария плака цяла нощ преди първия си изпит в университета. Седях до нея, държах ръката ѝ и ѝ повтарях: „Ти можеш! Вярвам в теб!“. Петър беше по-затворен, но винаги идваше при мен за съвет – за момичета, за приятели, за живота. Бяхме истинско семейство.

Георги почина внезапно преди осем години. Инфаркт. Светът ми се срина. Децата бяха вече пораснали – Мария работеше като счетоводителка в София, Петър беше заминал за Германия „само за няколко години“, както казваше тогава. Погребението беше тихо и скромно. След това домът ни опустя.

Първите месеци след смъртта на Георги бяха като мъгла. Сутрин ставах по навик, правех кафе за двама, после се сепвах и изливаха излишната чаша в мивката. Децата идваха рядко – Мария все бързаше, Петър се обаждаше по Skype веднъж месечно. „Мамо, тук е много работа, но ще дойда лятото.“ Лятото минаваше, есента също.

Съседката ми баба Станка често ме канеше на кафе. „Не може така, Цветанке! Трябва да излизаш сред хора!“, казваше тя. Опитах – ходих на пенсионерски клуб, записах се на народни танци. Но когато гледах другите баби как разказват за внуците си, които ги водят на море или им рисуват картички за рождения ден, усещах буца в гърлото си.

Пенсията ми стига едва-едва. Понякога се чудя дали да си купя лекарства или да оставя парите за сметките. Децата пращат пари от време на време, но никога не питат как съм наистина. „Дръж се, мамо!“, „Ще мине и това!“. А аз се питам – кога ще мине? И защо трябва да минава сама?

Една вечер през зимата токът спря. Седях на тъмно с одеяло на раменете и слушах как вятърът блъска прозорците. Спомних си как Георги палеше свещи и ни разказваше смешни истории, докато чакахме токът да дойде. Сега нямаше кой да разказва истории.

На Коледа Мария дойде за два часа с торба подаръци и купени сладкиши от магазина. „Нямам време да готвя тази година, мамо!“, каза тя и погледна телефона си. Опитах се да ѝ разкажа как съм паднала пред блока и едва съм станала сама. Тя само кимна разсеяно: „Трябва да внимавате повече!“. После тръгна набързо – „Малката има тренировка по плуване.“

Петър не дойде изобщо. Изпрати снимка от някакъв коледен базар в Мюнхен с надпис: „Весела Коледа, мамо!“. Плаках цяла нощ.

Понякога се чудя дали не сме ги разглезили твърде много. Дали не сме ги научили да мислят само за себе си? Или просто животът е такъв сега – бърз, безмилостен към старите хора? Виждам го навсякъде – по пейките пред блока седят самотни възрастни жени като мен и гледат празно пред себе си.

Един ден реших да напиша писмо до децата си. Не им го изпратих – стои скрито в чекмеджето до леглото ми:

„Скъпи мои,

Дадох ви всичко – любовта си, младостта си, здравето си. Не ви обвинявам, че сте далеч – животът ви е ваш и трябва да го живеете както искате. Но понякога ми липсвате толкова много, че боли физически. Не искам пари или подаръци – искам само малко внимание, малко обич…“

Понякога мечтая да чуя звънливия смях на внучката ми из коридора или Петър да ме прегърне силно както едно време. Но вместо това чувам само тиктакането на часовника.

Скоро ще стане година от последната ни семейна вечеря. Може би ще остана сама до края на живота си – не знам. Но знам едно: никога няма да спра да обичам децата си, въпреки всичко.

Кажете ми – заслужаваше ли си всичко това? Къде сбъркахме като родители? Или просто времената се промениха толкова много, че вече няма място за старите хора?