„Знаех за изневерите ти от десет години, но играех щастливата жена. Сега си тръгвам.“ – Изповедта на една българка след 25 години брак

„Знаеш ли, Петре, понякога се чудя дали изобщо някога ме обичаше.“ Гласът ми трепери, докато държа куфара до вратата. В очите му проблясва нещо между вина и раздразнение, но мълчи. В този момент времето сякаш спира – 25 години живот, събрани в един миг на истина.

Не знам откъде намерих сили да изрека тези думи. Може би от безсънните нощи, в които слушах как дъждът барабани по прозореца на панелката ни в Люлин, а Петър се прибираше късно, ухаещ на чужд парфюм. Може би от погледите на децата ни – Мария и Даниел – които усещаха напрежението, но никога не питаха защо мама плаче в банята.

Петър беше всичко, което някога съм искала – умен, чаровен, с чувство за хумор. Запознахме се на студентска бригада в Пловдив. Тогава вярвах, че любовта е достатъчна. Но животът ни завъртя в рутината на сметките, грижите за децата и вечните компромиси. Аз работех като учителка по литература, а той беше инженер във фирма за строителство. Вечерите ни минаваха в мълчание пред телевизора или в караници за пари.

Първият път, когато разбрах за изневярата му, беше преди десет години. Намерих съобщения в телефона му – „Липсваш ми“, „Кога пак ще се видим?“. Сърцето ми се сви, но не казах нищо. Бяхме на прага да купим апартамент с кредит. Децата бяха малки. Страхувах се да остана сама. Страхувах се от хорските приказки – „Ето я още една разведена жена“.

Започнах да играя ролята на щастливата съпруга. Усмихвах се на семейните събирания, готвех любимите му ястия – мусака и баница с тиква. Вътре обаче умирах малко по малко. Всяка негова закъсняла вечер беше пирон в ковчега на доверието ми.

Една вечер Мария ме попита: „Мамо, защо винаги си тъжна?“. Не знаех какво да й кажа. Не исках да я натоварвам с моите болки. Казах й, че съм уморена от работа. Но тя ме прегърна силно и прошепна: „Аз те обичам“. Тогава разбрах, че не мога повече да живея в лъжа.

Петър започна да става все по-отдалечен. Понякога се прибираше с цветя – сякаш можеше да изкупи вината си с букет карамфили от пазара. Друг път беше груб и раздразнителен: „Все ти е нещо криво! Защо не можеш просто да си щастлива?“.

Веднъж го чух да говори по телефона: „Ще ти се обадя по-късно, тя е тук“. Гласът му беше нежен, такъв какъвто не беше към мен от години. Тогава реших да го попитам право: „Имаш ли друга?“. Той ме изгледа студено: „Не си въобразявай глупости!“. Но очите му казваха друго.

Минаха години в тази агония. Децата пораснаха и заминаха да учат в Софийския университет. Останахме само двамата – двама непознати под един покрив. Всяка сутрин приготвях кафе и гледах през прозореца към сивия двор. Питах се кога загубих себе си.

Миналата Коледа Мария се прибра с приятеля си Георги. Видях как се гледат – с онази искра, която някога имахме с Петър. Завидях им. Тогава реших – няма повече да се лъжа.

Днес стоя до вратата с куфара си. Петър ме гледа объркано:
– Къде ще ходиш?
– При себе си – отвръщам тихо.
– Не можеш просто така да си тръгнеш! Какво ще кажат хората? Как ще живееш сама?
– По-добре сама, отколкото с човек, който ме лъже.

Той мълчи дълго. После прошепва:
– Съжалявам…
– Не съжалявай за мен. Съжалявай за себе си.

Излизам на стълбището и усещам как тежестта пада от раменете ми. Навън е студено, но аз дишам свободно за първи път от години.

Вървя към новото си начало с треперещи ръце и сърце, пълно със страх и надежда. Знам, че ще бъде трудно – ще има самота, ще има сълзи. Но вече няма да живея в лъжа.

Понякога се питам: „Колко още жени живеят като мен – в сянката на компромисите и страха?“. Дали някога ще повярваме, че заслужаваме повече? Може би е време да спрем да се крием зад усмивките и да поискаме своето щастие.