Майка ми или майката на бившия ми?

— Не, не искам да я виждам! — изкрещя майка ми, докато държеше малката Нова в скута си. Гласът ѝ трепереше от гняв, а очите ѝ хвърляха мълнии към мен. — Как можа да я поканиш? След всичко, което направи синът ѝ!

Стоях в средата на хола, с ръце, притиснати към слепоочията, и се опитвах да не избухна. В този момент звънецът иззвъня. Беше тя — Мария, бившата ми свекърва. Държеше голяма торба с подаръци и усмивка, която се опитваше да скрие тревогата ѝ.

— Честит рожден ден, мила моя! — каза тя и се наведе да целуне Нова по бузката. — Донесох ти нещо специално.

Майка ми стана рязко и излезе от стаята. Въздухът се изпълни с напрежение. Мария ме погледна с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна, дори когато не съм направила нищо лошо.

— Благодаря ти, че ме покани — прошепна тя. — Знам, че не е лесно.

— Не е — отвърнах аз. — Но Нова има нужда от баба си.

Истината е, че не знаех дали правя правилното нещо. След развода с Петър животът ми се преобърна. Той изчезна от живота ни, а с него и част от мен. Майка ми беше категорична: „Те не заслужават да са част от нашето семейство.“ Но аз не можех да отрека на Нова правото да познава другата си баба.

Седнахме в хола. Мария извади кукла, книжка с приказки и малка кутия с бонбони.

— Това е за теб, принцесо — каза тя и подаде куклата на Нова.

Дъщеря ми се усмихна широко и я прегърна. В този момент видях колко много ѝ липсва бащината страна на семейството. Сърцето ми се сви.

— Как е Петър? — попитах тихо.

Мария въздъхна тежко.

— Не знам. Не се обажда често. Работи много… или поне така казва.

Мълчахме няколко секунди. Чуваше се само смехът на Нова, която вече разопаковаше книжката.

Изведнъж майка ми се върна в стаята, с чаша кафе в ръка и поглед, който можеше да разтопи ледове.

— Не мисля, че е уместно да си тук — каза тя рязко на Мария. — След всичко, което преживяхме заради Петър…

Мария наведе глава.

— Знам, че не съм идеална майка… Но Нова е моя внучка. Искам да бъда част от живота ѝ.

— А къде беше, когато синът ти изостави дъщеря ми? — гласът на майка ми беше остър като нож.

— Опитвах се да говоря с него… Но той не слуша никого. Моля те…

В този момент не издържах повече.

— Стига! — извиках аз. — Това е рожденият ден на Нова! Не искам повече кавги!

Двете замълчаха. Въздухът беше тежък като олово. Погледнах към дъщеря си — тя беше щастлива, невинна, далеч от нашите битки и болки.

След малко Мария стана.

— Ще тръгвам… Не искам да създавам проблеми.

— Не си тръгвай! — извика Нова и се хвърли към нея.

Мария я прегърна силно. Очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Ще дойда пак, ако мама позволи — прошепна тя.

Погледнах я и кимнах леко. В този момент разбрах колко трудно е да бъдеш между два свята — между миналото и бъдещето, между болката и прошката.

След като Мария си тръгна, майка ми седна до мен.

— Не трябваше да я каниш — каза тихо.

— Може би… Но Нова има нужда от всички, които я обичат. Дори ако това боли нас.

Майка ми замълча. Погледнах към прозореца и видях как Мария върви по улицата, сама със сенките си.

Вечерта легнах до Нова и я прегърнах силно. Чудех се дали някога ще мога да простя напълно на Петър… или на себе си за това, че още търся връзка с неговото семейство. Но знаех едно: детето ми заслужава любовта на всички баби, независимо от нашите рани.

Понякога се питам: кое е по-важно — да защитиш себе си или да дадеш шанс на детето си за повече любов? А вие как бихте постъпили?