Пет години по-късно: Дългът, който раздели семейството ми

„Не мога да повярвам, че пак говорим за тези пари!“, изкрещя майка ми, докато седяхме на кухненската маса. Пръстите ѝ нервно барабаняха по чашата с чай. „Пет години, Мария! Пет! А вие още не сте си ги поискали обратно. Какво чакаш – да забравят?“

В този момент усетих как гърлото ми се свива. Пет години… Толкова време мина, откакто с Иван дадохме на родителите му 18 000 лева – почти всичките ни спестявания и парите от майчинството ми. Бях бременна с Даниела, а той тъкмо беше започнал нова работа. Свекърите ми имаха нужда от спешен ремонт на вилата в Боровец – покривът течеше, а зимата беше на прага. „Ще ви ги върнем до няколко месеца“, обещаха тогава.

Сега, пет години по-късно, вилата е като нова, а ние още живеем под наем в Люлин. Даниела вече е първи клас, а малкият Георги се появи миналата година. Парите ни трябват повече от всякога – мечтаем за собствен дом, но ипотеката изглежда недостижима без онези 18 000 лева.

„Мамо, не е толкова просто“, прошепнах. „Иван не иска да ги притиска. Казва, че са му родители и че ако не могат да върнат парите, ще се почувстват зле.“

Майка ми се изсмя горчиво. „А ти? Ти как се чувстваш? Това са твоите пари! Твоето майчинство! Защо винаги трябва да си добрата снаха?“

Вечерта Иван се прибра уморен. Седна до мен на дивана и ме прегърна през рамо.

– Пак ли говори с майка ти за парите? – попита тихо.
– Да… Тя мисли, че трябва да ги поискаме обратно. – Не исках да го гледам в очите.
– Мария… Те са ми родители. Не мога да им поискам пари. Ако можеха да ни ги върнат, щяха да го направят досега.
– А ние? Ние кога ще можем да си позволим жилище? – гласът ми трепереше. – Всеки месец броим стотинките за наема и храната. А те си ходят на почивки във вилата!
– Не е честно – призна Иван. – Но не мога да ги нараня.

Така минаха седмици. Всяка вечер спорехме тихо, за да не събудим децата. Майка ми настояваше все по-настойчиво: „Това е безотговорност! Ако бяха мои родители, щях да им кажа право в очите!“ Свекърва ми звънеше всяка неделя – питаше за децата, канеше ни на гости във вилата, но никога не спомена парите.

Една събота отидохме там. Вилата блестеше – нови мебели, огромен телевизор, дори джакузи в банята. Даниела тичаше из двора с кучето им, а Георги се катереше по люлката.

– Много сте се постарали – казах на свекърва ми.
– О, да! След ремонта животът ни се промени! – усмихна се тя. – Благодарение на вас!

Погледнах Иван. Очите му бяха празни.

На връщане в колата избухнах:
– Не мога повече така! Чувствам се използвана! Те дори не си спомнят за дълга!
– Моля те… – прошепна той. – Не искам да се караме заради тях.
– А аз не искам цял живот да живея с мисълта, че сме жертвали бъдещето на децата си!

Седмица по-късно майка ми дойде у нас с торба домашни сладкиши и решителен поглед.
– Ще им звънна аз! – заяви тя.
– Не! – спрях я рязко. – Това е наш проблем.

Но вече не издържах. Седнах и написах съобщение до свекърва ми:
„Здравейте! Мина доста време от ремонта на вилата. Знаете, че тогава ви помогнахме с голяма сума пари. Сега сме в трудна ситуация и бихме искали да поговорим за възможностите за връщане на част от сумата.“

Часове чаках отговор с треперещи ръце. Най-накрая телефонът изписука:
„Мария, миличка, знаем колко сте ни помогнали и никога няма да го забравим. В момента не можем да ви върнем парите наведнъж, но ще започнем да ви превеждаме по малко всеки месец.“

Показах съобщението на Иван. Той въздъхна облекчено и ме прегърна.
– Благодаря ти… Може би трябваше да го направим по-рано.

Майка ми беше доволна: „Видя ли? Трябваше само малко твърдост!“ Но аз не се чувствах победител. Бях уморена от битката между дълга към семейството и дълга към себе си.

Сега всяка вечер гледам децата как спят и се питам: Кога ще спрем да жертваме себе си заради чуждите очаквания? И има ли цена семейната хармония?