Мамо, не мога повече: Историята на един български дом, разкъсван между поколенията

„Мамо, не мога повече! Дай ми ключовете за апартамента ни! Не е редно да влизаш, когато си поискаш!“ – гласът ми трепереше, но този път не от страх, а от решителност. Стоях насред хола, а майка ми – строгата и винаги критична Мария – ме гледаше с изумление, сякаш съм я предал. Съпругата ми, Даниела, стоеше до мен, стиснала ръката ми толкова силно, че усещах пулса ѝ. В този момент всичко се промени.

Не знам кога точно се превърнах в арбитър между двете най-важни жени в живота ми. Може би беше онзи ден, когато се прибрах от работа и заварих майка ми да подрежда шкафовете в кухнята, докато Даниела плачеше в спалнята. Или може би още по-рано – когато се оженихме и майка ми настоя да ни подари ключове „за всеки случай“. Тогава не подозирах колко често този „случай“ ще се случва.

– Не мога да повярвам, че го правиш! – изсъска майка ми. – След всичко, което съм направила за теб!

– Мамо, обичам те, но това е нашият дом. Трябва да имаме спокойствие. – Гласът ми беше по-мек, отколкото исках.

Даниела не каза нищо. Очите ѝ бяха зачервени от плач. Знаех, че страда. Знаех и защо: всяка неделя майка ми идваше без предупреждение, носеше домашна баница и започваше да критикува всичко – от праха по рафтовете до начина, по който Даниела готви.

– Ти не уважаваш майка си! – продължи тя. – А тази жена…

– Не говори така за жена ми! – прекъснах я рязко.

В този момент си спомних детството си в малкия панелен апартамент в Люлин. Майка ми винаги беше строга, но справедлива. След като баща ми почина рано, тя ме отгледа сама. Работеше на две места, за да не ни липсва нищо. Дължа ѝ всичко… Но сега тя не разбираше, че имам нужда от собствен живот.

– Мамо, моля те… – опитах се да смекча тона си. – Не искам да се караме. Просто… трябва да уважаваш границите ни.

Тя се разплака. За първи път виждах сълзи в очите ѝ от години.

– Значи сега тази жена е по-важна от мен? – прошепна тя.

– Не е въпрос на важност. Просто… семейството ми е тук. Трябва да го защитя.

Даниела ме погледна с благодарност. Знаех, че това решение ще има последствия. В България е трудно да поставиш граници на родителите си – всички около нас живеят с убеждението, че „майката е свещена“. Но никой не говори за това как понякога тази любов може да задуши брака ти.

След онази вечер майка ми не ни потърси седмици наред. Вкъщи стана по-спокойно. Даниела започна да се усмихва повече, а аз се чувствах виновен и облекчен едновременно. Всяка вечер се чудех дали съм постъпил правилно.

Една събота я видях пред блока – седеше на пейката с торба домашни курабийки.

– Може ли да поговорим? – попита тя тихо.

Седнах до нея. Мълчахме дълго.

– Знаеш ли… – започна тя най-накрая – …толкова години бях само твоя майка. Сега трябва да се науча да бъда просто Мария.

– Ще се справим, мамо. Просто трябва време.

Тя кимна и ми подаде торбата с курабийки.

– За Даниела… Кажи ѝ, че съжалявам.

Погледнах към прозорците на нашия апартамент и си помислих: Колко трудно е да бъдеш син и съпруг едновременно? Какво бихте направили на мое място?