Когато децата пораснат и забравят родителите си: Изповедта на една майка на 60

– Мамо, нямам време сега, ще ти звънна друг път. – Гласът на дъщеря ми Мария прозвуча от другата страна на телефона, сух и забързан, сякаш бях поредната досадна задача в натоварения ѝ ден. Затворих телефона и се загледах в празната стая. Беше тихо, прекалено тихо. Петър, мъжът ми, седеше на масата и гледаше през прозореца към двора, където някога играеха нашите деца.

– Пак ли не можа да говориш с нея? – попита той, без да ме поглежда.

– Не. Винаги е заета. А Стефан не се е обаждал от две седмици. – Гласът ми трепереше, но се опитах да го скрия.

– Може би са много заети. Може би така е нормално… – Петър се опита да прозвучи убедително, но и той не вярваше на думите си.

Вечерта седнахме двамата на масата, както всяка вечер през последните години. Ядохме в мълчание. Погледнах снимката на стената – Мария и Стефан, усмихнати, малки, с рошави коси и кални колене. Тогава бяхме всичко за тях. Сега сме просто гласове по телефона, които могат да бъдат отложени за по-късно.

– Помниш ли как Мария не искаше да заспи без мен? – прошепнах.

– Помня… А Стефан как плака, когато тръгна на детска градина. – Петър се усмихна тъжно.

– Къде сбъркахме? Защо вече не сме им нужни?

Този въпрос ме разяждаше отвътре. Дадохме им всичко – любов, грижа, подкрепа. Животът ни се въртеше около тях. Работехме до късно, за да им осигурим по-добро бъдеще. Отказвахме си почивки, нови дрехи, дори време един за друг. Всичко беше за тях.

Сега те имат свои семейства, свои проблеми, свои радости. Мария живее в София, работи като адвокатка, има две деца и съпруг, когото виждаме само по празници. Стефан е в Пловдив, инженер, работи по строежите из цяла България. И двамата рядко идват у дома. Понякога изпращат снимки по Вайбър – внучетата на първия учебен ден или на рожден ден. Но никога не питат: „Мамо, как си? Тате, имаш ли нужда от нещо?“

Една неделя реших да им пиша в семейната група:

„Здравейте, мили мои! Много ми липсвате. Ако имате време, елате у дома тази събота – ще направя баница и кекс.“

Два часа по-късно Мария отговори:

„Мамо, тази събота сме на рожден ден при приятели. Ще видим другата седмица.“

Стефан не отговори изобщо.

Петър ме прегърна:

– Не се ядосвай, те са млади, животът им е пред тях.

– А нашият? Какво ни остава на нас?

Той замълча. Знаех, че и той се чувства излишен. Пенсионираха го миналата година – оттогава все повече се затваря в себе си. Аз още работя като библиотекарка в читалището, но вече нямам сили както преди.

Веднъж се опитах да поговоря с Мария откровено:

– Мария, усещам се ненужна… Ти почти не ми звъниш…

Тя въздъхна:

– Мамо, моля те… Имам толкова много работа! Децата са болни през ден, Иван е постоянно в командировки… Не мога да мисля за всичко! Не го приемай лично.

Но как да не го приема лично? Аз съм ѝ майка! Нима толкова лесно се забравя всичко?

Седмиците минаваха еднакво – работа, дом, тишина. Започнах да се будя нощем с мисълта: „Ако утре ме няма, кой ще забележи?“ Петър също стана по-мълчалив. Понякога спорехме за дреболии – кой ще изхвърли боклука или защо не е купил хляб. Но истинската болка беше друга – усещането за празнота.

Една вечер Петър предложи:

– Да отидем на екскурзия до Рилския манастир? Само двамата.

Погледнах го изненадано:

– Защо пък не? Може би е време да помислим за себе си…

Тръгнахме в събота сутринта с малката ни кола. По пътя говорихме за всичко – за младостта ни, за мечтите ни, които сме оставили настрана заради децата. В манастира запалих свещ за здраве – за нас и за тях.

На връщане Петър каза:

– Може би трябва да започнем да живеем за себе си. Децата ни обичат по свой начин… Но вече са пораснали.

Замислих се дълго над думите му. Вечерта вкъщи написах писмо до Мария и Стефан:

„Мили мои,
Знам, че животът ви е забързан и труден. Не ви обвинявам. Просто искам да знаете, че винаги ще ви обичаме и ще ви чакаме у дома. Но от днес ще започнем да живеем и за себе си – защото и ние имаме нужда от радост.“

Не знам дали ще разберат някога какво изпитвам. Но поне вече не чакам с дни телефонът да звънне.

Понякога се питам: Кога родителят престава да бъде нужен? И дали някога децата осъзнават колко боли тази тишина?

Какво бихте направили вие на мое място?