Първата ми заплата – писмо от миналото, което промени всичко
– Мамо, виж! – гласът ми трепереше от вълнение, докато ѝ подавах малкия, намачкан плик. Беше 1959 година, а аз – Петър, на седемнайсет, с първата си заплата от фабриката за обувки в Пловдив. Ръцете ми бяха напукани от лепилото и праха, но сърцето ми туптеше гордо. Майка ми, Мария, ме погледна с онзи нежен, но уморен поглед, който познавах от дете.
– Защо ми го даваш, Петре? Ти си го изработил! – прошепна тя и се опита да върне плика.
– Ти си ме отгледала сама. Това е за теб. – настоях аз и я прегърнах силно. Помня как очите ѝ се напълниха със сълзи, а после бързо избърса лицето си с престилката.
Този момент остана в мен като светъл спомен през годините. Животът ни не беше лек – баща ми ни беше напуснал, когато бях на пет. Майка ми работеше по цял ден в консервната фабрика и вечер шиеше дрехи за съседите. Аз помагах с каквото мога – носех дърва, чистех двора, гледах по-малката си сестра Елена.
Времето минаваше. Завърших техникума, ожених се за Катя и се преместихме в София. Майка ми остана сама в Пловдив, но често ѝ пращах пари и я посещавахме с децата през лятото. След смъртта ѝ през 1998 година всичко в стария ни дом остана заключено – не можех да се накарам да разчистя стаите, пълни с нейни дрехи и пожълтели снимки.
Шейсет и две години по-късно, през една дъждовна есен, сестра ми Елена ме помоли да ѝ помогна да разчистим къщата. Влязохме в спалнята на мама – миришеше на нафталин и стари книги. Докато преглеждах чекмеджетата на скрина, ръката ми попадна на познат плик – същият онзи, който ѝ бях дал като момче. Сърцето ми подскочи.
– Елена! Виж какво намерих! – извиках развълнувано.
Тя се приближи и двамата седнахме на леглото. Отворих плика – вътре беше банкнотата от петдесет лева и едно сгънато листче. Разгънах го с треперещи пръсти. Почеркът беше на майка ми:
„Петре, не мога да приема тези пари. Ти имаш нужда от тях повече от мен. Но ще ги пазя тук, докато дойде време да ти ги върна.“
Погледнах сестра си – очите ѝ се насълзиха.
– Мислиш ли, че някога е искала да ми ги върне? – прошепнах.
– Може би е чакала подходящ момент… или просто е искала да запази спомена за твоя жест – отвърна Елена.
В този миг ме заляха спомени – как майка ми броеше стотинките за хляб, как понякога вечеряхме само картофи и кисело мляко. Колко ли пъти е имала нужда от тези пари? Защо не ги е похарчила?
Седяхме дълго мълчаливо. В ума ми се въртяха въпроси: дали съм бил добър син? Дали съм разбирал колко тежко ѝ е било? Дали жестът ми е бил утеха или напомняне за трудностите?
На следващия ден разказах на жена си Катя за находката.
– Може би е искала да ти покаже колко много значиш за нея – каза тя тихо. – Или може би е искала да ти даде пример за саможертва.
Но аз не можех да се отърся от чувството за вина. Може би трябваше да настоявам повече да ѝ помогна, когато бях млад. Може би трябваше да се върна по-често в Пловдив след като се преместихме в София.
Дните минаваха, а аз все по-често се улавях да стоя пред прозореца и да гледам към градинката пред блока. Спомнях си майка ми – как ме чакаше всяка вечер на прозореца с чаша чай и парче хляб с мед.
Една вечер синът ми Георги дойде при мен с усмивка:
– Тате, получих първата си заплата! Искам да те почерпя!
Погледнах го и усетих как очите ми се насълзяват. Прегърнах го силно.
– Благодаря ти, Жоре… Само не забравяй никога колко е важно да цениш хората около себе си.
Сега държа онзи стар плик в чекмеджето си – като напомняне за майчината любов и за всички неизказани думи между нас. Понякога се чудя: дали трябваше да говоря повече с нея? Дали някога ще мога да си простя за всичко неизказано?
А вие… имате ли спомен или жест към родителите си, който ви тежи или ви топли? Какво бихте направили различно, ако можехте да върнете времето назад?