Сянката на наследството: Историята на Наоми и Антон

— Не мога да повярвам, че го правиш, мамо! — гласът на Антон трепереше, а очите му бяха пълни с разочарование. Стоях до него, стиснала ръката му толкова силно, че пръстите ми побеляха. В хола на панелката в Люлин въздухът беше тежък като олово.

Валентина, майка му, седеше срещу нас с изправен гръб и студен поглед. — Това не е лично, Антоне. Просто искам това, което ми се полага. Баща ти не беше справедлив в завещанието си.

Тези думи се забиха в мен като нож. Винаги съм знаела, че Валентина не ме харесва особено — за нея бях просто „момичето от провинцията“, което се опитва да се уреди. Но никога не съм очаквала да стигне дотук.

Аз съм Наоми. Родена съм в малко село до Плевен, където майка ми работеше като санитарка, а баща ми — като шофьор на камион. Пари нямахме, но имахме топлина и обич. Когато дойдох в София да уча, живеех в общежитие и работех по нощите в супермаркет. Срещнах Антон на една студентска сбирка — той беше тих, срамежлив и винаги готов да помогне. Влюбих се в него още преди да разбера, че баща му има апартамент в центъра.

Когато баща му почина внезапно от инфаркт, Антон остана съсипан. Завещанието беше ясно — апартаментът оставаше на него. Валентина получаваше малка сума от спестяванията. Мислехме, че всичко ще мине спокойно. Но няколко месеца по-късно получихме призовка — Валентина ни съди за половината от апартамента.

— Тя няма право! — изкрещя Антон една вечер, когато се прибрах от работа. — Това е единственото нещо, което ми остана от татко!

Прегърнах го и се опитах да го успокоя. Но истината беше, че и аз се страхувах. Бяхме сгодени от няколко месеца и мечтаехме за малка сватба и собствено семейство. Вместо това парите ни отиваха за адвокати и такси.

— Наоми, ти не разбираш — каза ми веднъж Валентина на излизане от съдебната зала. — Ти си тук само заради апартамента. Ако не беше той, нямаше да си с Антон.

Погледнах я право в очите:
— Ако мислите така, значи никога не сте познавали сина си.

Съдебната битка продължи повече от година. Всеки месец нови документи, нови разходи, нови унижения. Веднъж дори ме спряха пред блока съседи:
— Чухме, че майката на Антон ви съди… Какво става?

Срамът ме изгаряше отвътре. Чувствах се виновна, сякаш аз бях причината за всичко това.

Антон започна да се променя. Стана затворен, раздразнителен. Вечерите ни минаваха в мълчание или спорове за пари.
— Може би трябва да продадем апартамента и да започнем отначало — прошепна веднъж той.
— Това ли искаш? Да се предадем?
— Не знам вече какво искам…

Майка ми идваше често от село да ми помага. Веднъж я чух да плаче в кухнята:
— Дете мое, любовта трябва да е по-силна от парите…

Но как да обясня на сърцето си, че любовта не плаща сметките за адвокати?

В един момент започнах да се съмнявам във всичко — дали заслужавам този живот, дали Антон ме обича истински или просто сме двама изгубени хора в битка срещу света.

Последното заседание беше най-тежкото. Валентина стоеше с адвоката си и не поглеждаше към нас. Съдията прочете решението: апартаментът остава на Антон, но трябва да изплати определена сума на майка си.

Излязохме навън под дъжда. Антон стоеше безмълвен.
— Свърши се — казах тихо.
Той ме погледна със сълзи в очите:
— Наоми… струваше ли си всичко това?

Прегърнах го силно.
— Не знам… Но знам, че ако сме заедно, ще се справим.

Минаха месеци докато раните заздравеят. С парите беше трудно, но започнахме отначало — без лукс, но с повече разбиране един към друг. Валентина не ни потърси повече. Понякога виждам светлините в нейния прозорец и се чудя дали някога ще ми прости.

Сега седя на балкона на нашата малка квартира и гледам към светлините на града. Питам се: струва ли си едно наследство да разруши семейство? И колко струва щастието ни всъщност?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да се борите или щяхте да се откажете?