Когато домът се превърне в бойно поле: Историята на една майка, дъщеря и внучка

– Не мога да повярвам, че ми го причиняваш, мамо! – гласът на дъщеря ми Елица трепереше от гняв и болка. Стоеше на прага на хола, стиснала чантата си така, сякаш държи последната си надежда. Аз седях на дивана, с ръце в скута, неспособна да срещна погледа ѝ.

– Ели, моля те, нека поговорим спокойно… – думите ми увиснаха във въздуха, безсилни срещу стената, която тя вече бе издигнала между нас.

– Как можа да прехвърлиш апартамента на Мария? Аз съм ти дъщеря! – извика тя и сълзите ѝ най-сетне се изплъзнаха.

Това беше преди три месеца. Оттогава телефонът ми мълчи. Всяка сутрин се будя с надеждата, че ще видя името ѝ на екрана, но вместо това тишината ме души. Понякога се улавям, че говоря сама на себе си, сякаш ако повторя достатъчно пъти „Извинявай“, тя ще ме чуе.

Мария – моята внучка, моето слънчице – беше до мен през всичките тези години. След като баща ѝ напусна Елица, тя остана сама с детето. Аз помагах с каквото мога – гледах Мария, водех я на училище, готвех любимите ѝ палачинки. Когато Елица започна работа в чужбина, аз станах втора майка за внучката си. Години наред домът ни беше пълен с детски смях и топлина.

Но животът не е приказка. С времето Елица се отчужди. Връзките ни се разплетоха като стар пуловер – тук-там останаха само нишки от спомени. Връщаше се рядко, все по-уморена и затворена. Мария растеше пред очите ми – умна, добра, грижовна. Когато навърши 25, реших да ѝ прехвърля апартамента. Не защото не обичам дъщеря си, а защото вярвах, че Мария заслужава сигурност. Бях убедена, че това е правилното решение.

– Бабо, сигурна ли си? – попита ме Мария в деня на нотариалната сделка. Очите ѝ бяха пълни със съмнение.

– Да, мило мое. Ти си тук до мен. Искам да знам, че имаш дом – отвърнах аз и я прегърнах.

Не подозирах колко тежки ще са последствията. Когато Елица разбра, избухна буря. Обвини ме в предателство, в това, че съм я изключила от живота си. Опитах се да ѝ обясня – че не искам да я нараня, че просто искам Мария да е спокойна. Но думите ми не стигнаха до нея.

Сега седя сама в апартамента, който вече не е мой. Мария идва често – носи ми плодове от пазара, разказва за работата си в болницата. Но между нас виси сянката на майка ѝ. Понякога я виждам как тайно плаче в кухнята. Знам, че ѝ липсва майка ѝ.

Съседките шушукат по стълбите:

– Видя ли я Нора? Дъщеря ѝ не идва вече…

– Ами като е прехвърлила апартамента на внучката! Кой знае какво е станало…

Тези думи ме режат като нож. В малкия ни квартал всичко се знае. Хората гледат с любопитство и осъждане.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на София. Спомням си времето, когато Елица беше малка – как тичаше по коридора с куклата си, как ме прегръщаше преди лягане. Кога се изгубихме една за друга? Дали можех да постъпя по друг начин?

Една неделя Мария се прибра по-рано от работа. Намери ме да плача тихо в хола.

– Бабо… – прошепна тя и коленичи до мен.

– Аз сгреших ли, Марийче? Мислех само за теб… Не исках да губя майка ти…

– Не си виновна ти – отвърна тя и ме прегърна силно. – Просто мама е обидена. Може би трябва време…

Но времето минава бавно и тежко. Писах на Елица няколко пъти – кратки съобщения: „Обичам те“, „Моля те, обади се“, „Липсваш ми“. Отговор няма.

Сестра ми Катя ме посети наскоро.

– Норче, трябва да говориш с нея лице в лице. Отиди при нея! Не чакай тя да направи първата крачка.

Но страхът ме парализира. Какво ще кажа? Ще ме приеме ли изобщо?

Всяка вечер се моля за прошка – от Бог, от дъщеря си, от себе си. Мисля за всички български семейства, които се карат за имоти и наследства. Колко често материалното убива любовта? Дали някога ще намерим път един към друг?

Сега пиша тази история с надеждата някой да ми даде съвет или поне утеха. Какво бихте направили на мое място? Може ли една майка да поправи стореното или някои рани остават завинаги?

„Дали някога ще чуя гласа ѝ отново? Или апартаментът ще остане единственият мост между нас – мост, който вече е изгорял?“