Баба между две сърца: Когато обичта не е поравно

– Мамо, пак ли само Ани ще водиш на сладкарница? – гласът на дъщеря ми Мария проряза въздуха като нож. Стоях до прозореца, гледах как слънцето се скрива зад панелките на Люлин и се опитвах да не срещна погледа ѝ.

– Жоро още е малък, Мария… – измънках, но думите ми увиснаха в тишината.

В този момент Ани се втурна в стаята с любимата си книжка. Очите ѝ светеха, а бузките ѝ бяха зачервени от игра. – Бабо, ще ми прочетеш ли пак за Пипи?

Сърцето ми се сви. Обожавам това дете. Откакто се роди, сякаш светът стана по-цветен. С нея всичко е лесно – говорим си, рисуваме, смеем се. Но когато Жоро се появи… не знам. Не мога да го почувствам близък. Той е тих, често плаче, не иска да стои в скута ми. Винаги се дърпа, а аз… аз се чувствам виновна.

Мъжът ми Иван ме гледа с разбиране, но и с укор. – Не е честно към Жоро, Дора. Той усеща всичко, дори да не говори още много.

Понякога вечер, когато всички заспят, стоя сама в кухнята и си мисля за нашия дом. Купихме го с помощта на родителите ми и на свекървата – всички дадоха по нещо, за да имаме къде да отгледаме децата си. Сега тук живеем четири поколения под един покрив. Всеки със своите навици, страхове и мечти.

Мария често ми казва: – Мамо, не искам Ани да мисли, че е по-важна от брат си. Ти си баба и на двамата.

Знам го. Но как да обясня чувството на празнота, което изпитвам към Жоро? Не е злоба, не е омраза – просто липса на връзка. Понякога се улавям, че избягвам да го взимам на ръце или да му говоря така нежно, както на Ани. После ме залива вълна от вина.

Една вечер Иван ме хвана за ръката:
– Помниш ли как майка ти предпочиташе брат ти? Колко те болеше тогава?

Замълчах. Спомних си как майка ми винаги хвалеше Петър за успехите му в училище, а мен ме упрекваше за всичко. Колко пъти съм плакала тайно в стаята си! Сега… дали не правя същото?

На следващия ден реших да опитам нещо различно. Оставих Ани при Мария и отидох при Жоро в детската стая. Той седеше на килима и редеше кубчета. Клекнах до него:
– Може ли баба да ти помогне?

Той ме погледна с големите си кафяви очи и кимна леко. Подадох му едно кубче, после още едно. Постепенно започна да ми се усмихва. Усетих как нещо топло се разлива в мен – малко, но истинско.

Вечерта разказах на Иван:
– Може би съм била твърде строга към себе си… Може би трябва време.

Но семейните ни проблеми не спираха дотук. Свекървата ми Катя често подхвърляше:
– Едно време бабите гледаха по пет-шест внучета и никой не делеше никого!

А аз се чувствах все по-самотна в борбата със собствените си чувства.

Един ден Ани дойде при мен разплакана:
– Бабо, Жоро каза, че не ме обича!

Прегърнах я силно и ѝ прошепнах:
– Понякога хората не знаят как да покажат любовта си, Ани. Но това не значи, че я няма.

Тези думи бяха повече за мен самата.

С времето започнах да прекарвам повече време с Жоро – водех го на разходки в парка, четях му приказки за влакчета и динозаври. Не беше лесно – понякога се чувствах като чужда в собствения си дом. Но малко по малко започнах да виждам в него не просто „другото дете“, а отделна личност със свои нужди и страхове.

Една вечер Мария ме прегърна:
– Благодаря ти, мамо. Виждам промяната.

Погледнах я през сълзи:
– Не знам дали някога ще мога да ги обичам еднакво… Но ще опитвам всеки ден.

Сега често седим всички заедно на масата – Ани разказва истории, Жоро строи кули от лего, а аз ги гледам и се моля да не повтарям грешките на майка ми.

Понякога се питам: Може ли човек да научи сърцето си да обича поравно? Или просто трябва да приеме себе си с всичките си несъвършенства?

А вие как бихте постъпили на мое място?