Между две майки и един мъж: Историята на една българска жена, разкъсвана между миналото и настоящето

– Пак ли ще ходиш при нея? – гласът на Петър проряза тишината в кухнята, докато слагах чинията с мусака на масата. Дъщеря ми Мария, на осем години, се сви на стола си, а аз усетих как сърцето ми се свива.

– Петре, тя е баба ѝ. Не мога да ѝ забраня да вижда майката на баща си – опитах се да запазя спокойствие, но гласът ми трепереше.

– Не можеш или не искаш? – той ме погледна с онзи поглед, който ме караше да се чувствам виновна за всичко. – Знаеш, че не ми е приятно. Ти вече не си част от това семейство.

Замълчах. Как да му обясня, че Валя беше повече от бивша свекърва? Тя беше жената, която ме прие като дъщеря, когато родната ми майка почина. Тя беше тази, която държеше ръката ми в болницата, когато раждах Мария. А сега… Сега трябваше да избирам между нея и спокойствието в новия си дом.

Петър не разбираше. За него миналото трябваше да остане там – в миналото. Но за мен миналото беше живо, дишаше във всяка усмивка на Мария, във всяко нейно „бабо Валя“.

– Мамо, ще ходим ли утре при баба Валя? – Мария ме погледна с надежда.

– Ще видим, слънце – казах тихо и я прегърнах.

След вечерята Петър излезе на терасата да пуши. Аз останах сама с мислите си. Спомних си първите години с Иван – бащата на Мария. Бяхме млади, влюбени, но животът ни завъртя в различни посоки. Разводът беше неизбежен. Но Валя… тя остана до мен. Помагаше ми с Мария, носеше супа, когато бях болна, слушаше ме, когато светът ми се сриваше.

Петър влезе и затвори вратата по-силно от необходимото.

– Елена, трябва да решиш. Или ще спреш да ходиш при нея, или…

– Или какво? – прекъснах го.

– Или ще си тръгна. Не мога повече така.

В този момент усетих как всичко в мен се разпада. Защо трябваше да избирам? Защо любовта винаги идваше с условия?

На следващия ден Валя ми звънна.

– Мило момиче, как сте? Мария добре ли е?

– Добре сме, Валя. Само… Петър пак се сърди.

– Ох, Ели… Не искам да ти създавам проблеми. Ако трябва, няма да се виждаме толкова често.

– Не! – извиках по-силно от нужното. – Ти си важна за Мария. И за мен.

Валя замълча за миг.

– Знам, че ти е трудно. Но помни – децата имат нужда от всички хора, които ги обичат.

Затворих телефона със сълзи в очите. Как да обясня на Петър, че любовта не се дели? Че Валя не е заплаха за нашето семейство?

Вечерта седнах до него на дивана.

– Петре, моля те… Опитай се да ме разбереш. Валя е част от живота на Мария. Ако я изключим, ще нараним детето.

Той въздъхна тежко.

– А аз? Аз къде съм в цялата тази картина?

– Ти си моят дом сега. Но миналото не мога да го изтрия. Мога само да го приема и да живея с него.

Той замълча дълго. После каза:

– Чувствам се като чужд в собствения си дом понякога. Все едно винаги ще има някой по-важен от мен.

Хванах ръката му.

– Не е така. Просто… любовта към детето ни е по-голяма от всичко друго. И тя има нужда от баба си.

Петър стана и излезе от стаята. Останах сама със сълзите си и въпроса: заслужава ли си да загубя настоящето заради миналото?

Дни наред вкъщи беше студено. Мария усещаше напрежението и все по-често мълчеше по време на вечеря.

Една събота реших да заведа Мария при Валя без да казвам на Петър. Когато се върнахме, той ни чакаше на вратата.

– Къде бяхте?

– При баба Валя – казах тихо.

Той избухна:

– Значи вече дори не ме питаш! Ясно ти е какво означава това за мен?

Мария започна да плаче.

– Стига! – извиках аз. – Това е детето ни! Не мога да ѝ забраня да обича баба си!

Петър ме погледна със сълзи в очите – рядко го бях виждала така уязвим.

– А аз кога ще бъда достатъчен за теб?

Тази нощ не спахме. Говорихме до сутринта – за страхове, за миналото, за бъдещето ни като семейство.

Сега нещата са малко по-добре. Петър все още изпитва ревност, но започна да разбира колко важна е Валя за Мария. Аз пък се научих да му давам повече сигурност и внимание.

Но понякога нощем се питам: може ли едно семейство да бъде цяло, ако миналото винаги стои между нас? Може ли любовта да победи страха от загуба?