Сълзи в тишината: Дядо срещу зет заради внучката

— Не можеш да ми я вземеш така! — гласът ми трепереше, докато държах малката ръка на Елица, а зет ми, Борислав, стоеше на прага с твърдо изражение.

— Йосифе, не искам да споря. Но не мога повече да гледам как я тъпчете с кифли и сладко. Детето има нужда от истинска храна, не от захар и спомени! — думите му бяха като шамар.

В този момент дъщеря ми Мария стоеше между нас, очите ѝ пълни със сълзи. Не каза нищо. Само гледаше в пода, сякаш ако не погледне никого, всичко ще се размине. А аз… аз се чувствах като престъпник в собствения си дом.

Елица беше всичко за мен. След като пенсионираха Мария по болест и Борислав остана без работа, аз поех грижата за внучката. Всяка сутрин ѝ правех попара с масло, а следобед ѝ четях приказки. Тя ме наричаше „дядо-герой“ и ме прегръщаше силно, сякаш само аз можех да я защитя от лошото в света.

Но напоследък Борислав беше станал нервен. Вечер се прибираше късно, миришеше на евтина ракия и често повишаваше тон на Мария. Аз се опитвах да не се меся, но когато започна да говори за „правилно хранене“ и „лоши навици“, разбрах, че нещо не е наред.

— Татко, моля те… — прошепна Мария онази вечер, когато Борислав за първи път настоя да вземе Елица при майка си в Перник. — Не искам скандали. Той е баща ѝ…

— А аз какво съм? — избухнах. — Само старецът, който ви храни и плаща сметките ли?

Тя се разплака. Прегърнах я, но усещах как между нас расте невидима стена.

На следващия ден Борислав дойде с куфарче и без да каже дума, започна да събира дрехите на Елица. Детето плачеше и се държеше за крака ми.

— Моля те, дядо, не ме оставяй! — викаше тя.

— Стига си го настройвал срещу мен! — изкрещя Борислав и ме блъсна леко встрани.

Тогава избухнах:

— Ако ти беше истински баща, щеше да мислиш първо за детето, а не за себе си! Къде ще я водиш? При майка ти, която едва свързва двата края? Или при приятелите ти в кръчмата?

Борислав пребледня. За миг видях в очите му страх — или вина? Но после лицето му се втвърди:

— По-добре беден, отколкото разглезен! — изръмжа той и излезе с Елица на ръце.

Вратата хлопна. Тишината след това беше по-страшна от всеки вик.

Дни наред седях сам в кухнята. Чашата с чай изстиваше пред мен, а часовникът тиктакаше безмилостно. Мария се затвори в стаята си и не говореше с никого. Опитах се да ѝ кажа, че трябва да си върнем Елица, но тя само поклащаше глава:

— Не мога повече… Не издържам на скандалите.

Започнах да се чудя — дали наистина съм виновен? Дали прекалено много я глезех? Или Борислав просто търси повод да избяга от отговорностите? Съседката леля Пенка ме утешаваше:

— Йосифе, парите са коренът на всичко зло. Като няма работа човекът, почва да търси вина у другите.

Но аз знаех, че не е само това. Виждах как Борислав гледа Елица — понякога с нежност, друг път с раздразнение. Може би се чувстваше засрамен, че не може да осигури повече за семейството си. А може би просто не знаеше как да бъде баща.

Една вечер телефонът звънна. Беше Елица.

— Дядо… тук е студено. Искам у дома.

Гласът ѝ беше тих, почти шепот. Сърцето ми се сви.

— Ще дойда за теб, мила моя! — обещах ѝ.

На следващия ден тръгнах към Перник с влака. В главата ми кънтяха думите на Борислав: „По-добре беден, отколкото разглезен.“ Но кое е по-важно — парите или любовта?

Когато пристигнах, майката на Борислав ме посрещна на прага:

— Йосифе, детето е добре. Но плаче всяка вечер за теб и майка си.

Влязох вътре. Елица ме видя и хукна към мен:

— Дядо!

Прегърнах я силно. Тогава Борислав се появи зад мен:

— Какво правиш тук?

Погледнах го право в очите:

— Дойдох за внучката си. Не можем да делим детето като парче хляб!

Той замълча дълго. После прошепна:

— Не знам какво да правя вече… Всичко ми тежи.

За първи път го видях слаб и объркан. Седнахме тримата на масата — аз, Борислав и Елица. Говорихме дълго — за работа, за пари, за страхове и мечти.

Върнахме се у дома заедно. Решихме да потърсим помощ — социални работници, психолог за Мария и Борислав. Не беше лесно. Но поне вече говорехме един с друг.

Сега всяка вечер прегръщам Елица и ѝ разказвам приказки. Понякога още усещам болката от онези дни — но знам, че семейството е по-силно от всичко.

Питам се: Колко семейства като нашето страдат мълчаливо? И кога ще спрем да делим децата си между бедност и любов?