Мълчанието между нас: Историята на една свекърва и нейната снаха

— Мариела, ще ми помогнеш ли с картофите? — гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Стоях в малката кухня на вилата ни край язовир Искър, с ръце, потънали в брашно, а сърцето ми биеше учестено. През отворената врата виждах как синът ми, Даниел, и жена му се смеят на дивана, сякаш са сами на света.

Това беше първият ни уикенд заедно от месеци. Бях подготвила всичко — любимите им ястия, чисти чаршафи, дори нови чаши за кафе. Исках да им покажа, че тук винаги ще имат дом. Но когато помолих Мариела да помогне с вечерята, тя само се усмихна леко и каза:

— О, тъкмо разказвах на Даниел за новия ми проект в работата. Ще дойда след малко.

Това „след малко“ така и не дойде. Чух как двамата се смеят, а аз стоях сама сред тенджерите и тиганите, усещайки как гневът и обидата се надигат в мен. „Може би е уморена,“ казах си. „Може би просто не иска да бъде тук.“ Но защо тогава не може поне да ми помогне? В нашето семейство винаги сме си помагали — майка ми, баба ми, лели и братовчедки. На масата всички са равни, но в кухнята жените са едно цяло.

Когато вечерята беше готова, излязох с подноса. Даниел веднага скочи да ми помогне.

— Мамо, дай насам! — каза той с онази топла усмивка, която винаги ме разтапяше.

Мариела само кимна и продължи да гледа телефона си. Седнахме на масата. Опитах се да започна разговор:

— Мариела, как върви работата в новата фирма?

— Добре е, благодаря — отвърна тя кратко и отпи от виното си.

Даниел се опита да разведри обстановката:

— Мариела има нов проект — ще правят кампания за екологични продукти. Много е интересна.

— Това е чудесно! — казах аз. — Ако имаш нужда от помощ или идеи, знаеш, че съм тук.

Тя само се усмихна учтиво. В този момент осъзнах колко далечни сме станали. Сякаш между нас имаше невидима стена.

След вечеря останах сама да разтребвам. Чувах как двамата се смеят в хола. Спомних си първата ни среща — колко се стараех да я впечатля, колко исках да бъда добра свекърва. Но сякаш колкото повече се опитвах, толкова повече тя се отдръпваше.

На следващия ден реших да поговоря с Даниел.

— Сине, струва ми се, че Мариела не се чувства добре тук. Може би не ме харесва?

Той ме погледна изненадано:

— Мамо, не е така! Просто е по-затворена с хора, които не познава добре. Дай ѝ време.

— Вече минаха три години — прошепнах аз.

Даниел въздъхна:

— Знам… Но ти също трябва да я разбереш. Тя е израснала различно — при тях вкъщи никога не са вечеряли заедно, всеки е ял когато иска. Не е свикнала с нашите традиции.

Замълчах. За мен семейството беше всичко. Всяка неделя се събирахме около масата — шумни разговори, смях, понякога и сълзи. А сега? Чувствах се като гостенка в собствения си дом.

Вечерта седнах на верандата с чаша чай. Гледах към водата и мислех за майка ми. Тя винаги казваше: „Снахата е като дъщеря — ако ѝ дадеш любов, ще ти върне двойно.“ Но какво става, ако тя не иска тази любов?

На следващия ден Мариела дойде при мен докато приготвях закуската.

— Извинявай, че вчера не помогнах — каза тихо. — Просто… понякога се чувствам неудобно. Не знам какво очакваш от мен.

Погледнах я изненадано.

— Очаквам само да бъдем семейство — отвърнах аз. — Да си помагаме, да си говорим… Да не сме чужди една на друга.

Тя кимна и за първи път видях несигурност в очите ѝ.

— Понякога се страхувам да не те разочаровам — прошепна тя.

Сърцето ми се сви. Колко ли пъти съм я карала да се чувства така?

— Няма как да ме разочароваш — казах меко. — Просто бъди себе си.

Този разговор беше кратък, но промени всичко. На закуска тя сама предложи да нареже доматите. Седнахме заедно на масата и за първи път усетих топлина между нас.

Сега, седмица по-късно, все още мисля за онзи уикенд. За стените, които сами си изграждаме. За думите, които не казваме от страх или гордост.

Питам се: Колко често забравяме, че всяка жена носи своята история? И дали някога ще успея напълно да стигна до сърцето ѝ? Какво бихте направили на мое място?