Седмица по-късно отидох сама при адвоката: Истината за децата, които се грижат за възрастните си родители само за наследството

– Мамо, трябва да тръгнем веднага! – гласът на дъщеря ми Елена трепереше, докато ме подпираше към колата. Потта се стичаше по челото ми, а сърцето ми биеше като лудо. Зет ми, Николай, вече държеше ключовете и нервно натискаше клаксона.

– Не мога да дишам… – прошепнах, но никой не ме чу. Всички бяха в паника.

Докато летяхме по пътя към болницата в Пловдив, чух как Елена звъни на някакъв доктор:

– Да, доцент Димитрова, майка ми е зле! Моля ви, ще платим всичко! Само я приемете веднага!

В този момент се почувствах като товар – не като майка, а като проблем, който трябва да бъде решен възможно най-бързо. В болницата ме приеха спешно. Лежах на носилката и гледах как Елена и Николай се суетят около мен. Но когато лекарите ги изгониха от стаята, чух как Николай прошепна:

– Дано не стане нещо лошо сега… Още не сме оправили документите.

Тези думи ме пронизаха по-силно от всяка болка. Какви документи? Защо звучеше така, сякаш животът ми е просто формалност?

След няколко дни ме изписаха. Вкъщи Елена настоя да остане при мен:

– Мамо, ще ти помагам! Ще ти готвя, ще ти чистя… Само кажи какво ти трябва.

Но аз усещах студ в думите ѝ. Вечерта я чух да говори с Николай:

– Ако нещо ѝ стане, всичко ще остане на брат ми. Трябва да я убедим да прехвърли апартамента на мен сега, докато е добре.

Сълзите ми се стичаха тихо по бузите. Винаги съм вярвала, че децата ми ще са до мен от любов, а не заради наследството. Синът ми Георги живее в София и рядко се обажда. Последния път, когато го видях, беше на Коледа преди две години.

На следващия ден Елена донесе документи.

– Мамо, тук има някои неща за подписване… Просто формалности – каза тя с усмивка.

Погледнах я право в очите:

– Какви формалности?

– За апартамента… Ако нещо стане, да не се занимаваме със съдилища и глупости.

– А брат ти знае ли?

– Мамо, той няма време за теб! Аз съм тук всеки ден! Не заслужавам ли поне това?

Гласът ѝ трепереше от яд и отчаяние. За първи път видях колко дълбоко е разочарованието ѝ от живота – от мен, от брат ѝ, от всичко. Но аз не можех да се примиря.

Седмица по-късно отидох сама при адвоката. Седнах срещу него и казах:

– Искам да променя завещанието си. Не искам децата ми да се карат за апартамента ми след смъртта ми.

Адвокатът ме погледна с разбиране:

– Госпожо Маринова, това е често срещан проблем. Много родители са изправени пред същото.

Докато подписвах новите документи, си спомних как Елена беше малко момиче – как тичаше по двора с разпиляна коса и смях в очите. Кога се превърнахме в чужди хора?

Вечерта Елена дойде пак.

– Мамо, подписа ли документите?

– Не – отвърнах твърдо. – И няма да го направя. Апартаментът ще остане за вас двамата – ако можете да се разберете като хора.

Тя избухна:

– Значи пак Георги ще вземе всичко! Той не те поглежда дори!

– А ти защо си тук? – попитах я тихо. – Защото ме обичаш или защото искаш апартамента?

Тя замълча. За първи път видях сълзи в очите ѝ.

– Не знам… – прошепна тя. – Просто съм уморена… Всичко е толкова трудно…

Прегърнах я. За миг почувствах топлина, която отдавна ни липсваше.

Сега седя сама в хола и гледам старите снимки на семейството ни. Чудя се: Кога парите и наследството станаха по-важни от любовта? Какво оставям след себе си – дом или разделено семейство?

Може би най-голямото наследство е прошката. Но дали някой ще я поиска?