Отмъщението на баба Лиля: История за гордост, прошка и неочаквани уроци

— Какво правите, бабо Лиля? Не може да си вземете толкова много ябълки, има ограничение! — гласът на Мария, младата продавачка в кварталния магазин, прониза въздуха като нож. Всички се обърнаха към мен. Сърцето ми се сви, бузите ми пламнаха. Стоях с торба ябълки в ръце, а хората зад мен се подсмихваха. — Ако всеки взема по десет ябълки, за другите няма да остане! — продължи тя, сякаш съм някаква крадла.

В този момент нещо в мен се пречупи. Аз, Лиля Иванова, на 74 години, бях унизена пред целия квартал. Върнах ябълките, платих си хляба и излязох със сведена глава. По пътя към вкъщи сълзите ми се стичаха по бузите. „Ще ѝ покажа аз на тази Мария!“, заклех се наум. Не беше за ябълките — беше за достойнството ми, за това, че ме направи за смях пред всички.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех как да ѝ върна. Дъщеря ми Катя ми звънна: — Мамо, добре ли си? Звучиш странно. — Добре съм, Катенце, просто съм уморена — излъгах я. Не исках да я тревожа с моите дребни битки.

На сутринта вече имах план. Щях да разкажа на всички съседки как Мария се държи с възрастните хора. Щях да напиша жалба до управителя на магазина. Щях да ѝ покажа аз!

Още същия ден отидох при леля Пенка и леля Сийка на пейката пред блока. — Знаете ли какво ми направи Мария вчера? — започнах драматично. Те ме слушаха с широко отворени очи и кимаха съчувствено. — Това е срамота! — възмути се леля Пенка. — Трябва да се оплаче човек!

Скоро цялата улица говореше за случката. Хората започнаха да избягват Мария, някои дори отказваха да пазаруват от магазина. Аз се чувствах като победителка — поне за малко.

Но нещо странно започна да се случва. Веднъж, докато минавах покрай магазина, видях Мария да плаче зад щанда. Управителят ѝ крещеше: — Ако още веднъж се оплачат от теб, ще те уволня! Момичето трепереше и бършеше сълзите си с ръкав.

В този момент усетих тежест в гърдите си. Спомних си как самата аз съм била млада и несигурна, как са ми викали началници и са ме унижавали пред хората. Дали не прекалих? Дали моето отмъщение не беше твърде жестоко?

Вечерта дъщеря ми пак ми звънна: — Мамо, чух че има проблеми в магазина. Ти не си ли замесена? — попита подозрително. — Аз… може би малко преувеличих… — признах с половин уста.

— Мамо, знаеш ли колко е трудно на младите днес? Всички ги натискат, работят за жълти стотинки… Може би Мария просто е била изнервена — каза Катя тихо.

Думите ѝ ме жегнаха. Цяла нощ не мигнах. На сутринта реших да отида при Мария и да поговоря с нея.

Влязох в магазина. Тя ме видя и пребледня. — Бабо Лиля… извинявай за онзи ден… Просто имах лош ден… — прошепна тя със свити рамене.

— Аз също ти дължа извинение, Марийче — казах тихо. — Може би прекалих с клюките… Просто ми стана обидно пред хората.

Тя ме погледна с насълзени очи: — Понякога се чувствам толкова сама тук… Всички ме гледат накриво, а аз само искам да си върша работата добре.

В този момент разбрах колко сме еднакви — и двете самотни, и двете жадни за уважение и разбиране.

От този ден нататък започнахме да си говорим повече. Понякога ѝ носех домашни сладкиши, тя ми пазеше най-хубавите плодове. Съседките спряха да клюкарстват и магазинът пак се напълни с хора.

Сега често си мисля: струваше ли си всичко това? Защо понякога гордостта ни заслепява така силно? Може би трябва по-често да се опитваме да разберем другия, вместо да търсим отмъщение…

А вие как бихте постъпили на мое място? Прошката ли е по-силна от гордостта?