Когато любовта не пита за възраст: Историята на Даниел и Мария

– Ти си луд, Дани! Как можа да ни го причиниш? – гласът на майка ми ехтеше в малката кухня, а баща ми мълчаливо стискаше чашата с ракия. Аз стоях срещу тях, с ръце в джобовете и поглед, вперен в пода. Беше късна есен, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Плевен.

– Мамо, татко… – опитах се да започна, но думите заседнаха в гърлото ми. – Обичам я. Не мога да го скрия повече.

– Обичаш я? – майка ми се изсмя горчиво. – Тя е на възрастта на баба ти! Какво ще кажат хората? Как ще гледаш съседите в очите?

Баща ми мълчеше. Знаех, че вътре в него бушува буря. Винаги е бил строг, но справедлив. Сега обаче виждах страх в очите му – страх от това, което не разбира.

Всичко започна преди година. Бях студент във Великотърновския университет – втори курс българска филология. Работех почасово в градската библиотека, за да си докарвам някой лев. Там я срещнах – Мария. Тя идваше всеки вторник и четвъртък, винаги с книга под мишница и усмивка, която можеше да разтопи и най-студеното сърце. Беше пенсионирана учителка по литература, вдовица от години. Говореше тихо, но думите ѝ носеха тежестта на преживяното.

Първият ни разговор беше за Вазов. После за Яворов. После за живота. Неусетно започнах да я чакам с нетърпение. Седяхме на пейката пред библиотеката и обсъждахме стихове, а тя ми разказваше истории от младостта си – как е бягала от часове, за да чете книги в скрития ъгъл на училищната библиотека; как е обичала един мъж, който е заминал за чужбина и никога не се е върнал.

Една вечер я изпратих до дома ѝ. Валеше дъжд, а тя се спря под уличната лампа и ме погледна сериозно:

– Даниеле… знаеш ли колко е опасно да се привържеш към човек като мен?

– Не ме е страх – отвърнах аз и я целунах.

Оттогава всичко се промени. Започнахме да се виждаме тайно. Ходехме на разходки в парка рано сутрин или късно вечер, когато никой не можеше да ни види. Веднъж дори отидохме на кино в съседния град, за да избегнем любопитните погледи на познатите.

Но щастието ни беше крехко. В малкия град слуховете се разпространяват по-бързо от вирус. Един ден съседката ни леля Гинка ме видя да излизам от апартамента на Мария и още същата вечер цялата улица знаеше.

– Срамота! – шепнеха жените пред блока. – Момче като цвете, а тръгнал с баба си!

Майка ми плачеше нощем, а баща ми започна да се прибира все по-късно от работа. Приятелите ми се отдръпнаха един по един. Само сестра ми Ива ме подкрепяше:

– Ако те прави щастлив, Дани… не слушай другите.

Но дори тя не можеше да спре болката от това да виждам как хората ме гледат с презрение.

Мария усещаше всичко това. Една вечер седяхме на терасата ѝ и тя прошепна:

– Може би трябва да спрем… Не искам да ти съсипя живота.

– Ти си моят живот – казах аз и я прегърнах силно.

Започнахме да мечтаем за бягство – София или дори чужбина. Но тя беше привързана към дома си, към спомените си тук. Аз пък не исках да бягам като престъпник само защото обичам.

Един ден баща ми ме извика на сериозен разговор:

– Сине… Знам, че ти е трудно. Но хората няма да спрат да говорят. Мисли за бъдещето си.

– Татко… ако не мога да бъда с човека, когото обичам, какво бъдеще имам?

Той замълча дълго.

– И аз обичах майка ти против волята на родителите си – призна най-сетне. – Но тогава разликата беше две години… Не трийсет и девет.

Вечерите станаха тежки. Мария започна да боледува често – нервите ѝ не издържаха на напрежението. Аз се чувствах безсилен – между любовта и семейството си, между мечтите и реалността.

Една сутрин получих съобщение: „Даниеле, прости ми. Не мога повече.“

Сърцето ми се сви. Отидох при нея веднага. Намерих я седнала до прозореца с чаша чай в ръка.

– Не си тръгвай… – прошепнах аз.

– Трябва – отвърна тя със сълзи в очите. – Обичай някого, с когото можеш да имаш бъдеще.

Не знам как излязох от апартамента ѝ онази сутрин. Дните след това бяха като мъгла. Майка ми се опита да ме утеши:

– Ще мине… Ще намериш момиче на твоята възраст.

Но аз знаех, че никога няма да забравя Мария.

Днес минаха три години оттогава. Завърших университета, работя като учител по литература в същото училище, където тя преподаваше някога. Понякога я виждам на пазара – посивяла още повече, но все така красива в очите ми.

Питам се: Защо хората са толкова жестоки към любовта? Кой има право да решава кого можем да обичаме? Може ли една връзка да бъде грешна само заради годините между нас?