„Обаждат ми се всеки ден да питат как съм“ – но дали ги е грижа наистина или просто чакат наследството?

– Мамо, добре ли си? – гласът на Николай звучи през слушалката, но думите му се разтварят в кухото ехо на празната ми кухня.

– Добре съм, Ники. Как са децата? – питам, макар да знам, че разговорът ще приключи след две минути, както винаги.

– Всички сме добре. Трябва да тръгвам, имам среща. Ще ти се обадя пак утре.

Затварям телефона и го оставям на масата до чашата с изстинал чай. Поглеждам през прозореца към двора, където някога тичаха трите ми деца. Сега дворът е пуст, а аз съм сама. Вече пет години съм вдовица. Когато Иван си отиде, останах с трима пораснали, но все по-далечни деца. Николай е адвокат в София, Борис работи в Германия, а Елица – най-малката ми радост – живее с мъжа си в Бургас. Всички са заети, всички имат свои животи.

Понякога се чудя дали наистина ги е грижа за мен или просто изпълняват някакъв дълг – да се обадят на майка си, да проверят дали още диша. Защото напоследък разговорите ни са едни и същи: „Как си? Имаш ли нужда от нещо? Пиеш ли си лекарствата?“ И после – „Добре, мамо, ще ти се обадя пак.“

Веднъж попитах Елица:

– Ще дойдеш ли за рождения ми ден тази година?

– Ох, мамо, не знам… Мартин има командировка, а децата са с грип. Ще ти пратя подарък по куриер!

Подаръкът беше шал. Красив, мек, но миришеше на чужд парфюм и на самота.

Съседката ми Мария често ме кани на кафе. Тя има две дъщери, които всяка неделя идват с внуците и пълнят къщата ѝ със смях и шум. Аз ѝ завиждам тихо.

– Лили, защо не им кажеш как се чувстваш? – пита ме тя веднъж.

– Не искам да ги натоварвам. Те имат свои грижи…

Но истината е друга. Страх ме е да не ги изгубя съвсем. Ако започна да се оплаквам, може би ще спрат и да ми звънят.

Понякога вечер сядам пред стария албум със снимки. На една снимка сме всички заедно на морето – Иван държи Елица на ръце, а момчетата строят пясъчен замък. Тогава бяхме семейство. Сега сме само хора с обща фамилия.

Преди месец получих писмо от Борис:

„Мамо, мисля да си купя апартамент тук. Може ли да ми помогнеш с малко пари? Ще ти ги върна веднага щом мога.“

Изпратих му спестяванията си от последните две години. Не защото имам излишни пари, а защото исках да му покажа, че още съм нужна.

Николай пък миналата седмица ме попита:

– Мамо, ти си направила ли си завещание?

– Защо питаш?

– Просто… трябва да знаем какво ще стане с апартамента и вилата в Родопите. Да не стане някоя беля после.

Тогава усетих как нещо в мен се пречупи. Дали наистина ги интересува как съм или просто чакат деня, в който ще си отида и ще могат да делят това, което цял живот градихме с Иван?

Веднъж се опитах да говоря с Елица за това:

– Лилице, понякога ми се струва, че ви интересувам само когато става дума за наследството…

– Мамо! Как можеш да мислиш такива неща? Ние те обичаме!

Но после пак минаха седмици без обаждане.

Дните ми минават бавно – сутрин гледам новините по БНТ, после поливам цветята на балкона и броя колко чаши чай ще изпия до вечерта. Понякога излизам до пазара и се заглеждам по младите майки с колички. Спомням си как тичах след вас тримата из парка…

Съседката Мария пак ме покани на кафе:

– Лили, хайде утре у нас! Ще направя баница.

– Благодаря ти… Ще дойда.

Но когато се прибрах вкъщи, пак ме обзе онова чувство на празнота. Дори когато съм сред хора, пак се чувствам сама.

Вечерта телефонът звънна отново. Този път беше Борис:

– Мамо, добре ли си? Пак ли си сама?

– Да, Борко… Всичко е наред.

– Ще ти пратя малко снимки от Германия. И… ако можеш пак да ми помогнеш с малко пари…

Затворих телефона и този път не заплаках. Просто седнах до прозореца и гледах как светлините на града бавно угасват една по една.

Питам се: Кога семейството ни стана само формалност? Кога любовта се превърна в задължение? И дали някой ден ще разберат колко много боли тази тиха самота?