Последният ред в аптеката: Историята на една възрастна жена в съвременна България
– Госпожо, моля ви, побързайте! – гласът на младата жена зад мен в аптеката беше остър като нож. Пръстите ми трепереха, докато се опитвах да извадя рецептата от портмонето си. Зад гърба ми се чуваше нетърпеливо мърморене, а фармацевтката вече гледаше през мен към следващия клиент.
„Защо винаги трябва да се чувствам виновна, че съм бавна?“, помислих си, докато се опитвах да си спомня къде сложих очилата. Беше петък следобед, а аптеката на булевард „Витоша“ беше пълна с хора – млади, забързани, с телефони в ръце и слушалки в уши. Аз стоях там, с бастуна си, с малката си пенсия и с усещането, че съм излишна.
– Извинете, но не мога да намеря рецептата… – прошепнах, а гласът ми прозвуча толкова немощно, че сама се засрамих.
– Госпожо, ако не сте подготвена, ще трябва да изчакате отстрани! – отсече фармацевтката и ми направи знак да се дръпна.
Сърцето ми заби лудо. В този момент сякаш целият свят ме гледаше с укор. Отдръпнах се бавно към стената, а една майка с дете ме изгледа с досада. „Пак някоя баба ще ни бави…“, промърмори тя достатъчно силно, за да я чуя.
Стоях там и се чудех как стигнах до този момент – от уважаван учител по литература до невидима старица, която пречи на всички. Спомних си времето, когато учениците ми носеха цветя и слушаха думите ми с възхищение. Сега дори собствените ми деца рядко ми звънят.
След няколко минути намерих рецептата – беше паднала между страниците на старата ми тетрадка. Приближих се отново до гишето.
– Ето я… Извинете ме… – подадох я с трепереща ръка.
Фармацевтката я взе без да ме погледне. – Това лекарство го няма. Следващият!
– Но… докторът каза… Моля ви… – опитах се да обясня.
– Казах ви – няма го! Ако искате нещо друго, кажете. Иначе освободете място!
В този момент усетих как очите ми се пълнят със сълзи. Не заради лекарството – свикнала съм да се лишавам. Болеше ме от начина, по който ме третираха – сякаш не бях човек, а досадна пречка в ежедневието им.
Излязох навън и седнах на близката пейка. Въздухът беше тежък, а шумът на града още повече ме притискаше. Извадих телефона си и набрах дъщеря ми – Ирина.
– Мамо? Какво има? – гласът ѝ беше забързан.
– Ири, можеш ли да дойдеш до аптеката? Не мога да взема лекарството си…
– Мамо, нямам време сега. На работа съм. Ще ти купя утре нещо от супермаркета…
– Но аз…
– Трябва да затварям. Обади ми се по-късно!
Затворих телефона и го прибрах обратно в чантата си. Седях там дълго време и гледах хората как минават покрай мен – никой не ме забелязваше. Чудех се дали някой някога ще разбере какво е да си стар в България днес – да чакаш с часове за лекар, да броиш стотинките за хляб и лекарства, да усещаш как всички те избягват или ти се карат, защото си бавен или неразбран.
Вечерта се прибрах вкъщи и седнах до прозореца. Погледнах снимката на покойния ми съпруг Георги – той винаги казваше: „Марийче, хората ще те уважават, ако ти уважаваш себе си.“ Но как да уважаваш себе си, когато обществото те е забравило?
На следващия ден опитах пак – този път в друга аптека. Там фармацевтката беше по-млада и по-мила.
– Бабо Марийче, хайде седнете тук докато ви намеря лекарството. Искате ли вода?
Почувствах топлина в сърцето си. Не беше много – просто усмивка и малко внимание. Но за мен това значеше всичко.
Вечерта Ирина ми се обади:
– Мамо, извинявай за вчера. Просто бях много напрегната…
– Знам, миличка. Всички сме напрегнати… Само понякога имам нужда някой да ме изслуша.
Замълчахме за миг.
– Ще дойда утре да вечеряме заедно. Ще донеса любимите ти банички!
Усмихнах се през сълзи.
Скъпи читатели, казвам ви тази история не за да се оплаквам, а за да ви попитам: Кога забравихме какво е уважение към възрастните? Кога станахме толкова нетърпеливи и груби един към друг? Може ли една усмивка или малко внимание да променят нечий ден? Как мислите?