Завещанието, което разтърси семейството ми

– Мамо, татко, трябва да поговорим сериозно – каза Мария, най-голямата ми дъщеря, докато седяхме около масата с неделната баница. Гласът ѝ беше твърд, а очите ѝ – необичайно сериозни. Погледнах съпруга си Димитър, който само вдигна вежди и продължи да си реже салатата.

– Какво има, Мария? – попитах, опитвайки се да не покажа тревогата си.

– С брат ми говорихме… – намеси се и Петър, по-малкият ни син. – Време е да направите завещание. Всички наши приятели знаят какво ще наследят. Само ние не знаем нищо.

Тишината се разля между нас като разлято червено вино върху бяла покривка. Усетих как сърцето ми се свива. Никога не съм мислила за това – нито за смъртта си, нито за това кой ще вземе апартамента в Люлин или старата ни къща в село Копривщица.

– Не мислите ли, че е малко рано за такива разговори? – опита се да се пошегува Димитър, но никой не се засмя.

– Не е рано – настоя Мария. – Виждаш ли какво става по новините? Хората си отиват изведнъж. После започват кавги, съдилища… Не искаме това да ни се случи.

Петър кимна и добави:
– Искаме яснота. Искаме сигурност.

В този момент усетих как нещо се чупи вътре в мен. През целия си живот съм работила за тях – шила съм им дрехи, учила съм ги на честност, спестявала съм от себе си, за да им купя книги и да ги изпратя на уроци по английски. А сега те искат завещание. Не любов, не съвет, а завещание.

– Значи всичко се свежда до това кой какво ще вземе? – попитах тихо, почти шепнешком.

Мария въздъхна:
– Мамо, не го приемай така. Просто сме реалисти. Не искаме да има недоразумения.

Димитър сложи ръка върху моята:
– Деца, ние още сме тук. Не мислите ли, че е по-важно да сме заедно сега?

– Точно затова говорим – настоя Петър. – За да няма напрежение после.

След този разговор няколко дни вкъщи беше тихо. Всеки се затвори в себе си. Аз започнах да се чудя къде сбъркахме като родители. Дали сме ги разглезили? Дали сме ги научили да ценят материалното повече от човешкото?

Една вечер седнах с Димитър на терасата. Гледах светлините на София и усещах тежест в гърдите си.

– Може би са прави – каза той тихо. – Светът се промени. Хората мислят за бъдещето по друг начин.

– Но аз не искам децата ми да чакат смъртта ни като някакво наследство! – избухнах аз. – Искам да са щастливи сега, докато сме живи!

Димитър въздъхна:
– Може би трябва да поговорим с тях отново. Да им обясним какво означава семейството за нас.

На следващия ден ги поканихме на вечеря. Масата беше пълна с любимите им ястия – мусака, таратор, домашен хляб. Когато всички седнаха, започнах:

– Искам да ви кажа нещо важно. Завещанието не е просто документ. То е символ на доверието между нас. Но доверието не идва от нотариус или адвокат. То идва от това как живеем заедно всеки ден.

Мария ме гледаше внимателно:
– Мамо, ние ви обичаме. Просто искаме яснота.

– Яснотата идва от разговорите ни, от спомените ни, от това как се подкрепяме – отвърнах аз. – Ако искате завещание, ще го направим. Но искам да знаете, че най-голямото ви наследство са ценностите, които сме ви дали.

Петър наведе глава:
– Може би сме прекалили…

Димитър се усмихна тъжно:
– Всички грешим понякога. Важното е да си простим и да продължим напред.

Тази вечер плакахме всички заедно. Не защото някой ще си отиде скоро, а защото разбрахме колко лесно можем да се изгубим един друг в дребните сметки и страхове.

Сега често се питам: Кога материалното стана по-важно от човешкото? Как можем да върнем доверието и топлината в семейството си? Може би вие знаете отговора…