Вкусът на признанието: Когато моите усилия срещнаха неговия талант

— Не мога да повярвам, че пак се захващам с това! — промърморих си под носа, докато белех картофите. Ръцете ми трепереха, а часовникът на стената тиктакаше по-бързо от обикновено. Днес беше денят – денят, в който щях да докажа на Димитър, че и аз мога да създам нещо вкусно, не само той. Винаги съм го гледала с възхищение как върти тиганите и подправките из кухнята ни в София, сякаш е сцена от някое кулинарно шоу. Но днес беше мой ред.

— Мамо, ще има ли мусака? — провикна се малкият Петър от хола, докато гледаше анимации.

— Ще има, маме, но ще е малко по-различна! — отвърнах с фалшива увереност. Истината беше, че рецептата беше от майка ми, но добавих и нещо свое — малко пушен червен пипер и щипка кимион. Димитър винаги казваше, че тайната е в подправките. Е, днес щях да му покажа!

Докато месото къкрише на котлона, телефонът ми иззвъня. Беше сестра ми Мария.

— Как върви мисията „изненадай шефа“? — засмя се тя.

— Ще се побъркам! Ако объркам нещо, ще се изложа пред всички. Дори приятелите ни идват довечера!

— Спокойно, ти си най-упоритата жена, която познавам. А и Димитър те обича, не готвенето ти.

— Дано си права…

Затворих и се върнах към кухнята. Салатата вече беше нарязана — домати от пазара на Красно село, краставици от градината на баба в Пловдивско. Наредих сиренето отгоре и поръсих с магданоз. Погледнах през прозореца — навън се стъмваше, а аз още не бях готова с десерта.

Влязох в битка с крем карамела. Яйцата не искаха да се разбият както трябва, захарта загаряше… Почувствах как сълзите напират. „Не може така!“, казах си. „Трябва да издържа.“

Вратата се отвори с трясък. Димитър се прибра по-рано.

— Какво става тук? Мирише на… нещо ново? — усмихна се той, но очите му веднага обходиха кухнята като скенер.

— Реших да те изненадам. Всичко е под контрол! — опитах се да звуча уверено.

Той се приближи до тенджерата с мусака.

— Хм… интересна комбинация на аромати. Пушен пипер?

— Да! И кимион.

— Смело… — каза той и повдигна вежда.

В този момент на вратата позвъниха приятелите ни — Ива и Георги. Всички седнахме на масата. Сърцето ми биеше лудо, докато сервирах.

— Наздраве за смелостта на домакинята! — вдигна тост Георги.

Първата хапка беше решаваща. Димитър дъвчеше бавно, сякаш анализираше всяка молекула вкус.

— Интересно… — започна той. — Мусаката е малко суха, но подправките са добре балансирани. Салатата е свежа, но сиренето можеше да е по-солено. А крем карамелът…

Погледнах го с надежда.

— …е малко пресечен.

Мълчание. Усетих как бузите ми пламват от срам. Ива ме потупа по ръката под масата.

— Много е вкусно, Мая! — каза тя окуражително.

Димитър се усмихна леко.

— Знам колко ти е било трудно днес. Виждам усилията ти и съм горд с теб. Но ако искаш, можем да готвим заедно следващия път? Ще ти покажа някои трикове.

Погледнах го през сълзи — този път от облекчение.

— Наистина ли?

— Наистина. Готвенето не е само техника, а и любов. А ти вложи цялото си сърце днес.

Вечерта завърши със смях и истории от миналото ни. Петър заспа на дивана, а аз и Димитър останахме сами в кухнята сред купчината съдове.

— Знаеш ли — прошепнах му — понякога най-голямото признание е просто да бъдеш разбран.

Той ме прегърна силно.

Сега си мисля: Защо толкова често търсим одобрение отвън, когато най-важното е да бъдем оценени у дома? А вие какво бихте направили на мое място?