Завръщане у дома: Когато семейството се разпада пред очите ти

– Яна, пак ли ще оставиш чиниите в мивката? – гласът на Петър проряза тишината в кухнята, докато аз стоях до прозореца и гледах към мокрия булевард. Дъждът барабанеше по стъклото, а аз усещах как въздухът между тримата става все по-гъст и тежък.

– Не съм аз, Петре. Може би Мария е забравила – отвърна сестра ми, без да ме поглежда. Усетих как бузите ми пламват. Бях се върнала у дома преди две седмици, след като изгубих работата си в София и не можех повече да си позволя наема. Мислех, че тук ще намеря утеха, но вместо това се чувствах като натрапник.

– Извинявай, аз ще ги измия – казах тихо и пристъпих към мивката. Петър само изсумтя и излезе от стаята.

Яна въздъхна тежко. – Не му обръщай внимание. Напоследък е нервен…

– Заради мен ли е? – попитах я, макар че вече знаех отговора.

Тя замълча за миг. – Не само. Но… откакто се върна, всичко е по-напрегнато. Той не е свикнал с още един човек тук. А и… – замълча отново, сякаш се страхуваше да довърши.

– А ти? Ти свикна ли? – попитах я, усещайки как гласът ми трепери.

Тя ме погледна с уморени очи. – Аз съм ти сестра. Разбира се, че ще ти помогна. Но не знам колко дълго ще издържим така.

Вечерта чух как двамата спорят в спалнята. Гласовете им бяха приглушени, но думите „развод“ и „не мога повече“ се забиваха като нож в сърцето ми. Сгуших се под одеялото на старото си легло и се опитах да не плача.

На следващата сутрин Петър ме посрещна с ледено мълчание. Яна беше избягала рано на работа. Отидох до кухнята, където той седеше с чаша кафе.

– Мария, трябва да поговорим – каза той рязко.

Седнах срещу него, ръцете ми трепереха.

– Не искам да те обиждам, но това не може да продължава. Яна и аз имаме нужда от пространство. Откакто си тук, всичко се промени. Караме се постоянно. Тя не е същата… Аз не съм същият.

– Знам… – прошепнах. – Но нямам къде да отида.

– Това не е мой проблем – отвърна той студено. – Ако държиш на сестра си, ще намериш решение.

Излязох навън под ситния дъжд и вървях без посока из квартала. В главата ми ехтяха думите му: „Ако държиш на сестра си…“ Дали наистина аз бях причината за всичко? Дали моето присъствие рушеше техния брак?

Вечерта Яна ме намери на пейката пред блока.

– Петър ти е говорил, нали? – попита тя тихо.

Кимнах.

– Не искам да те губя, Мария. Но не искам и да се разведа… Не знам какво да правя.

– Може би трябва да си тръгна – казах с пресипнал глас.

– Къде ще отидеш? При мама и татко? Те едва свързват двата края в провинцията…

– Ще си намеря нещо. Работа… стая под наем…

Тя хвана ръката ми.

– Не искам да те оставям сама. Но ако останеш тук, може би ще загубя Петър завинаги.

В този момент разбрах колко крехки са връзките между хората. Колко лесно една криза може да разруши всичко изградено с години.

На следващата сутрин започнах да търся работа навсякъде – по обяви, във фейсбук групи, дори питах съседката леля Сийка дали знае нещо подходящо. Парите ми свършваха, а напрежението вкъщи растеше с всеки изминал ден.

Една вечер Яна се прибра разплакана.

– Петър каза, че ако не си тръгнеш до края на месеца, ще подаде молба за развод…

Седнахме прегърнати на дивана и плакахме дълго. Спомнихме си детството ни в малкия град край Пловдив – как деляхме една стая, как мечтаехме за големия град и по-добър живот. А сега бяхме тук – две пораснали жени, хванати в капана на обстоятелствата.

Последната седмица беше най-тежка. Петър почти не говореше с нас. Яна беше като сянка на себе си. Аз броях стотинките си и чаках обаждане за интервю за работа в една книжарница.

В деня преди крайния срок получих обаждане: „Заповядайте утре на пробен ден.“

Сутринта събрах малкото си вещи в една раница. Яна ме изпрати до вратата със сълзи в очите.

– Прости ми… – прошепна тя.

– Няма за какво да ми прощаваш. Обичам те – казах ѝ и я прегърнах силно.

Излязох навън под слънчевите лъчи, които най-сетне пробиха облаците след дългите дъждове.

Сега стоя сама в малка стая под наем и пиша тези редове. Чудя се: Кога семейството се превръща в товар? И има ли правилен избор, когато всяка стъпка боли?