Между прошката и гордостта: Историята на една разбита българска душа

„Даниела, не бъди глупава! Всички мъже са такива. Ако го изгониш, ще останеш сама като куче!“ – думите на майка ми кънтяха в ушите ми, докато стоях в кухнята, стиснала чаша вода толкова силно, че пръстите ми побеляха. В този момент не знаех кое боли повече – предателството на мъжа ми или натискът от най-близките ми хора да се преструвам, че нищо не се е случило.

Всичко започна преди месец. Беше обикновен петък вечер, когато телефонът на Иван иззвъня. Той излезе на балкона да говори, а аз – без да искам да подслушвам – чух името „Мая“. Сърцето ми се сви. Мая беше негова колежка, за която винаги говореше с прекалено много възхищение. Когато го попитах кой му звъни, той се усмихна и каза: „От работата, нищо особено.“

Но женската интуиция рядко лъже. През следващите дни Иван стана по-отдалечен, започна да се прибира късно, а телефонът му беше винаги с него. Една вечер, докато той спеше, не издържах и погледнах съобщенията му. Там беше истината – десетки любовни думи между него и Мая. Сякаш някой ме удари с чук по главата.

На следващия ден го изчаках да се прибере. Седнахме един срещу друг на масата в хола. „Иване, знам всичко. Защо?“ – гласът ми трепереше, но очите ми горяха от сълзи и гняв.

Той замълча дълго, после прошепна: „Не знам как стана… Не исках да те нараня.“

„Но го направи!“, извиках аз. „Какво ще правим сега?“

Тогава започна истинският ад. Майка ми дойде още същата вечер. „Даниела, не си първата жена, която мъжът ѝ е изневерил. Помисли за децата! Какво ще кажат хората?“

Свекърва ми също не закъсня: „Момиче, Иван е добър човек. Мая е просто забежка. Ако го изгониш, ще съжаляваш цял живот.“

А аз? Аз се чувствах като призрак в собствения си дом. Децата усещаха напрежението – малкият Георги спря да говори с мен, а Мария започна да се напикава нощем. Всяка вечер лежах будна и се питах: „Дали аз съм виновна? Може би не бях достатъчно добра жена?“

Една сутрин Иван ме прегърна и прошепна: „Даниела, моля те, дай ми още един шанс.“ Очите му бяха пълни със сълзи. За миг си спомних всички хубави моменти – първата ни среща в Борисовата градина, как ме носеше на ръце след раждането на Мария… Но после си спомних болката.

Майка ми настояваше: „Прошката е най-голямата сила на жената.“ Свекърва ми добавяше: „Ако го изгониш, ще дойде друга и ще ти вземе всичко.“

Започнах да се губя в чуждите гласове. На работа не можех да се съсредоточа – колежките ме гледаха със съжаление, а шефката ми веднъж ме повика: „Даниела, ако имаш нужда от почивка…“

Вечерите станаха кошмар – Иван се стараеше да бъде мил, но аз не можех да го погледна без да си спомня всяка дума към Мая. Децата страдаха, а аз се чувствах като провал.

Една неделя реших да отида при баба си в селото – единственото място, където можех да дишам свободно. Седнахме на пейката пред къщата и тя ме погледна с мъдростта на човек, преживял много:

– Даниела, никой не може да ти каже какво да правиш. Прошката е личен избор. Но помни – ако простиш само защото другите искат, ще страдаш цял живот.

Тези думи ме разтърсиха. Върнах се в София объркана повече от всякога.

Сега стоя тук и пиша това писмо до вас – непознати хора, но може би единствените, които ще ме разберат без предразсъдъци. Какво бихте направили на мое място? Да простя ли заради децата и семейството или да избера себе си и достойнството си?

Понякога си мисля: ако простя, няма ли всеки ден да умира по малко от мен? А ако си тръгна – ще мога ли някога пак да обичам и вярвам?

Моля ви, кажете ми – има ли прошка след такава болка? Или просто трябва да се науча да живея с празнотата?